Читать «Моят живот» онлайн - страница 6

Него ден бях подранил. Още към три месеца до приключване на проекта; нещата вървяха малко с краката нагоре и, ако трябва да съм честен, всички си бяхме виновни — когато не бачкаш за себе си, не изпитваш и същата стръв за работа. Закъснявахме с крайните срокове на етапите. Предпочитахме да блъскаме стрелялки, вместо съвестно да си изпълняваме задачите до край. Но, по дяволите, това беше корпоративен проект; всички знаят какво е в компаниите и че сроковете никога не се спазват.

Само Дейви беше подранил като мен… И Нордърн, шеф-проектът, метаморф-програмист от съседната стая. Влезе, облегна се на бюрото ми, погледа ме малко как лениво човъркам версия хикс-та на един закучил се алгоритъм, чиито спецификации променяхме вече за незнамкойси път.

— Трябва да поговорим — отбеляза.

— Секунда само… — отзовах се и блъснах сейва. За следващия проект щеше да става дума, предполагах — или за закучилия се алгоритъм.

Нордърн обаче ме изненада. Наистина заговори за алгоритъма… и малко след това, за факта, че задачата явно не е в областта на базовото 3D програмиране.

— Няма да стане по този начин — поклати глава. — Говорих вчера с едно приятелче от КТ-факултета.

Кимнах. И на мен започваше да ми се струва, че не е този пътят.

— От утре започва — осведоми ме Нордърн. Не метаморф-програмист, по-скоро транснет-комаджия ни трябваше, мен ако пита… и сигурно за такъв ставаше дума. Нордърн винаги се е отличавал с добрата си прогностика.

Пак кимнах, чудех се къде ли ще го сложи. При нас нямаше място за девети човек. Може би при метаморфистите? От друга страна…

— Това означава, — допълни Нордърн, — че засега повече не си ни нужен тук.

Не наблегна на „засега“, по-скоро като че ли се опитваше да ми подаде фалшиво успокоение.

Беше като удар под кръста. Много болезнено. Улуфт. За част от секундата имах чувството, че пропадам в небитието — сърцето ми не бие, не мога да си поема дъх. Цяло чудо, че успях да запазя приветливия израз на лицето си; сигурно бях пребледнял, но наоколо нямаше огледало да се видя. Във всеки случай, гласът ми прозвуча съвършено нормално, когато казах:

— Ами, добре. Ще си разчистя конзолата. Няма проблем.

— Можеш да…

— Утре ще ти я предам. Наистина се надявам транснет-комаджия да оправи работата — ухилих се, съвършено естествено излезе.

— Парите за месеца…

— Да, да, няма проблем! — пак се ухилих. — Отивам да разтребя.

И това беше.

Божичко, имах чувството, че вече съм умрял. Същата вечер, докато се самосъжалявах пред 3D-видеото, се обади едно приятелче от борсата, със задача. Двумесечен проект, макар и ниско платен. Ако не беше той, сигурно да съм излязъл в океана без маска. Пък и да не забравяме счетоводителката.

Събуждам се все едно изплувам от бездънна помийна яма. Очите ми лепнат за сън, първият ми порив е да се обърна на другата страна и да продължа. Опипом включвам 3D-видеото; 787-ми купол били открили подводната база на атентаторите на совалката, пратили цял отряд подводничари да я атакуват, онези били разбити, сега се канели да торпилират… От изкуствено бодрите гласове на водещите още повече ми се гади.