Читать «Моят живот» онлайн - страница 5

Месец-два и потънахме в удобната работна рутина. Сутрин започвахме работа късно: почти на обяд всъщност. Лично аз си ползвах времето да поспя… и евентуално да побачкам на черно. Никога не съм си прекъсвал връзките с Корблис, макар да не съм и вярвал, че само на него ще увисна някой ден. Та, идвахме на работа… преглеждах какво има да се прави, после се жаквах и час-два отделях на Транснет — безплатно ти го дават, промишленачката те подкрепя, как да не яхнеш вълната? Към три зарязвахме работата и отивахме на обяд, всички заедно. Наблизо имаше страхотно ресторантче, истинско имам предвид, никаква синтетика даже и в избора на бири, и не беше скъпо. Позволяваха ни голяма обедна почивка… нормално, не можеш да висиш жакнат в проект по цял ден. След солидното хапване се връщахме да си доработим, накрая пускахме някоя стрелялка и до късно вечерта оставахме да се трепем един друг. Как да не играеш, когато промишленачката те акселелира като ракета?

Господи, чувствах се като нормален човек отново… колко време — две години или повече? Много беше, във всеки случай… тъй де, не бях бачкал на място, където да съм сред нормални хора. И аз потънах в работната си рутина — душ преди работа, задължително чисти дрехи. Дори си пообнових гардероба и не забравях да си почиствам дупката на Стената. Господи, да принадлежиш към някаква компания; да си част от колектив… бях забравил колко приятно е това. Позволих си даже да помечтая за след приключването на проекта — велик екип бяхме; нямаше начин да не ни използват и за още нещо след това… добри базови програмисти в днешно време със свещ да ги търсиш посред бял ден.

Когато болката за пореден път ме кара да се изключа, подушвам подозрително почти чистата си тениска, замислям се за момент дали да не взема душ и се отказвам; на кого му пука приличам ли на нормален човек или не. Из стаята се въргалят боклуци, леглото е неоправено, компютърната маса — затрупана с празни кутии от цигари. На кого му пука? Навличам тениската, пъхам кинти в джоба и излизам. Полага ми се вечерната бира — пак надолу по променадата, засядам на обичайната си маса в кафето, пия си бирата и този път взимам „Вътре-вън“, стенаджийската паперка.

Кварталните пияници се събират полека-лека, осветлението постепенно отслабва и в тъмната вода отвъд силовото поле започват да искрят силуетите на дънни риби. Пръсват се панически — вечерната трансконтинентална совалка избучава глухо, гмурва се във входния си тунел… рибите пак се връщат.

Бавно си пия бирата. Не мога да си позволя да пиянствам — просто нямам нужните средства. Корблис с дребните си задачки и дребните си пари ми позволява да си плащам наема и да водя празното си съществувание… и толкова.

Накрая се прибирам, недочел „Вътре-вън“, пак засядам пред 3D-видеото. По някое време си лягам.