Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 9

И тогава нещата стават още по-лоши — децата от двете страни на Кени започват да правят същото, сякаш са се заразили от него, а децата зад тях започват да потръпват и да се тресат, сякаш някой ги ръга много силно в корема.

— Виждате ли? — казва Сержантът и се обръща да погледне мис Жустиню в очите, за да се увери, че си е взела бележка от думите му. Обръща се, примигва от изненада и може би му се приисква изобщо да не я беше поглеждал, защото мис Жустиню се е втренчила в него така, сякаш има желание да го фрасне право във физиономията, а Сержантът отпуска небрежно ръката си надолу и свива рамене, сякаш за него всичко това няма никакво значение. — Не всеки, който изглежда като човек, е човек наистина — казва.

— Така е — отвръща мис Жустиню. — Тук съм напълно съгласна с вас.

Главата на Кени е увиснала малко настрани, докъдето й позволява пристегнатата каишка, и дълбоко от гърлото му излиза тракащ звук.

— Всичко е наред, Кени — казва мис Жустиню. — Ей сега ще ти мине. Хайде да продължим с историята. Искате ли? Искате ли да разберете какво ще стане с Пух и Прасчо? Сержант Паркс, бихте ли ни извинили? Много ви моля?

Сержантът я поглежда и тръсва силно глава.

— По-добре ще направите да не се привързвате към тях — казва. — Знаете за какво са тук. Мамка му, вие сте умна жена…

Но мис Жустиню започва да чете, сякаш изобщо не го чува, сякаш Сержантът въобще го няма и в края на краищата той наистина излиза от стаята. А може би продължава да стои мълчаливо в дъното, зад класа, но Мелани не вярва да е така, защото след малко мис Жустиню става и затваря вратата и Мелани решава, че учителката би сторила това, само ако Сержантът е вече отвън.

Тази нощ Мелани почти не мигва. Не спира да мисли за думите на Сержанта, че децата не са истински деца и за начина, по който го гледаше мис Жустиню, докато той се държеше така гадно с Кени.

Мисли и за Кени и за това как той ръмжеше и се хвърляше да захапе ръката на Сержанта като куче. Чуди се защо ли Кени правеше така, а после реши, че знае отговора, защото Сержантът разтри ръката си със слюнка и я навря под носа на Кени, сякаш му показа, че под горчивата химическа миризма кожата му има съвсем друг мирис. И макар че Мелани седеше далеч и този мирис долетя до нея съвсем слабо, тя беше усетила как главата й се замая, а мускулите на челюстите й се задействаха сами, противно на волята й. Момиченцето не можеше дори да определи какво точно беше усетила, защото до ден-днешен нито беше изпитвала подобно чувство, нито беше слушала за него в някоя история, но й се беше сторило, че има нещо, което трябва да направи и това нещо е толкова неотложно, че тялото й се беше опитало да надделее над ума й и да го направо само.

Но едновременно с тези страшни мисли, в главата й се върти и следното: Сержантът си има име. Също като учителите. Също като децата. До днешния ден за Мелани Сержантът беше нещо като бог или титан; сега тя вече знае, че той е като всички останали, нищо че е страшен. Не е просто Сержантът, а е сержант Паркс. Мащабът на тази промяна е именно онова, което я държи будна до момента, в който на сутринта вратите започват да се отключват и учителите идват на работа.