Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 10

След този ден чувствата на Мелани към мис Жустиню също се променят. По-точно не се променят, остават си същите, само че сто пъти по-силни. Не може да съществува на света човек по-добър, по-мил и по-красив от мис Жустиню; на Мелани й се иска тя самата да беше богиня или титан, или воин от Троянската война, за да може да се бори за мис Жустиню и да я спаси от муслоните и невестулките. Тя знае, че муслоните и невестулките са от „Мечо Пух“, а не в старогръцките митове, но думите й харесват; харесва й и мисълта да спаси мис Жустиню, толкова й харесва, че се превръща в любимата й мисъл. Мелани мисли за това, когато не мисли за нищо друго. Тази мисъл прави дори неделите поносими.

И така, когато един ден мис Мейлър освобождава десните ръце на всички деца до лакътя, избутва количките плътно до чиновете и им възлага да напишат свое собствено разказче, Мелани написва точно това. Разбира се, мис Мейлър се интересува само от умението им да използват думите и не се вълнува особено за какво се разказва в историите на децата. Това е съвсем ясно, защото заедно със заданието учителката дава на класа списък от думи и обяснява, че всяка правилно използвана дума от него означава допълнителна точка при крайната оценка.

Мелани не обръща внимание на списъка и се развихря.

Когато мис Мейлър пита кой би искал да прочете историята си пред всички, Мелани първа вдига ръка — доколкото може, тъй като ръката й е свободна само до лакътя — и вика: „Аз, мис Мейлър! Изберете мен!“.

И така, момиченцето започва да чете разказчето си. А то е следното:

Имало едно време една много красива жена. Най-красивата, добра, умна и страхотна жена в целия свят. Тя била висока, не била прегърбена, с кожа, тъмна като собствената й сянка, и с дълга черна коса, толкова къдрава, че на човек му се завивало свят като я гледал. И жената живеела в Древна Гърция, след войната между боговете и титаните, която боговете вече били спечелили.

Един ден жената се разхождала в гората, когато я нападнало чудовище. То било един шибан изрод и искало да убие жената и да я изяде. Жената била много смела и се борила и борила, но чудовището било много голямо и много свирепо, и колкото и рани да получело, продължавало да налита.

Жената се уплашила. Прегърнала страха си, все едно бил родната й майчица.

Чудовището счупило меча й и копието й и всеки момент щяло да я изяде.

Но тогава дошло едно малко момиченце. То било много специално малко момиченце, създадено от всички богове, точно като Пандора. Освен това било и като Ахил, защото майка му (красивата страхотна жена) го била потопила във водата на реката Стикс, така че то било неуязвимо и тялото му можело да бъде ранено само на едно мъничко местенце (не в петата, защото това всички го знаят; пазело уязвимото си местенце в тайна, за да не го разбере чудовището).

И малкото момиченце влязло в битка с чудовището и го убило, и му отрязало главата и ръцете, и краката, и цялото го накълцало на парчета. А красивата жена го прегърнала като родната си майчица и му казала:

— Ти си моето специално момиченце. Винаги ще бъдеш с мен и аз никога няма да те оставя.

И после заживели заедно завинаги в мир и охолство.