Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 11

Последното изречение е откраднато дума по дума от една приказка на братя Грим, която мис Жустиню веднъж им чете, а някои от другите части на историята са взети назаем от книгата на мис Жустиню с гръцки митове и легенди със заглавие „Разказано от музите“, или пък повтарят разни готини работи, които Мелани е чувала от други хора. Но въпреки това историята си е само на Мелани и тя е много щастлива, защото всички деца в класа я хвалят. Дори и Кени казва, че много му харесала оная част, в която накълцват чудовището на парчета.

Мис Мейлър май също е доволна. През цялото време, докато Мелани чете, тя не спира да драска бързо-бързо в бележника си. А и записва гласа на момиченцето на малката си машинка за записване. Мелани се надява мис Мейлър да пусне записа на мис Жустиню, за да може и мис Жустиню да чуе историята й.

— Това беше наистина много интересно, Мелани — казва мис Мейлър. После слага записващата машинка на чина точно пред момиченцето и й задава още много въпроси за разказчето й. Как точно изглеждало чудовището? Какво чувствало към него момиченцето, докато чудовището било още живо? Какво чувствало към него, когато то било вече мъртво? Какво чувствало момиченцето към жената? И разни други такива работи, което е забавно, защото кара Мелани да се чувства така, сякаш хората от разказчето й са живи и наистина ги има.

Сякаш тя самата е спасила мис Жустиню от чудовището и мис Жустиню я е прегърнала.

А това е по-хубаво от милион гръцки митове.

3

Един ден мис Жустиню им разказва за смъртта. Разказва им, защото в едно стихотворение, което тъкмо им беше прочела, повечето мъже от Леката бригада умират.

Децата искат да знаят какво означава да умреш и какво усещаш, когато умираш. Мис Жустиню им казва, че то е все едно както когато нощем всички лампи угасват и става много, много тихо — само че не за кратко, а завинаги. Утрото не идва никога. Лампите повече никога не светват.

— Ужасно — казва Лизи с такъв глас, сякаш всеки момент ще заплаче.

На Мелани също й се струва ужасно; като да седиш в стаята с душовете в неделя с химическата миризма във въздуха, а после дори миризмата изчезва и не остава нищо, и нищото е завинаги.

Мис Жустиню вижда, че ги разстройва и решава да поправи нещата, като продължи да разказва.

— Но може би смъртта въобще не е такава — бързо казва тя. — Всъщност, никой не знае каква е, защото, когато умреш, вече не можеш да се върнеш, за да разкажеш на другите. Освен това, за вас ще бъде съвсем различно, не като за останалите хора, защото вие сте…

И после се спира, и следващата дума замръзва неизречена на устните й.