Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн

М. Р. Кери

Момиченцето с всички дарби

На Лин, която отвори кутията

Благодарности

Този роман израсна от краткия разказ „Ифигения в Авлида“ който написах за една американска антология под редакцията на Чарлийн Харис и Тони Келнър. Затова на тях трябва да благодаря за съществуването на романа, за куража, който ми даваха и за информацията, с която ме снабдяваха, докато пишех. Искам също горещо да благодаря на Колм Маккарти, на Камий Гатен и на Дан Маккълоу за великолепните брейнсторминг сбирки в дните, когато превръщахме къс разказ във филмов сценарий. За филма намерихме различни решения и различни подходи към излагането на проблемите, но част от кристалночистото визионерство и енергията на въображението на тези хора попи в мен и — сигурен съм — после се пренесе в романа. И накрая благодаря на семейството си — Лин, Лу, Дейви и Бен, Барбара и Ерик — които бяха моят лакмус за повечето важни моменти в книгата и които нито веднъж не се оплакаха. Дори и когато някои от тях се възстановяваха от тежка операция, а аз пак ги карах да четат.

1

Името й е Мелани. Идва от старогръцки и означава „черното момиче“ но тя смята, че едва ли е най-подходящото име за нея, защото всъщност кожата й е съвсем светла. Много повече й харесва Пандора, но тук не си избираш името сам. Мис Жустиню ти го определя, чете го от един голям списък; всяко ново дете получава или най-горното име от списъка с момчешки имена, или най-горното от списъка с момичешки имена и това е, както казва мис Жустиню, положението.

Нови деца не са пристигали отдавна. Мелани не знае защо. Преди идваха много; всяка седмица или на всеки две седмици, гласове в нощта. Полугласни заповеди, оплаквания, изпусната ругатня. Затръшва се врата на килия. После, след известно време, може би месец или два — ново лице в класната стая: ново момченце или момиченце, което още дори не може да говори. Но всички се учат бързо.

Някога и Мелани беше нова, но й е трудно да си спомни онова време, защото беше отдавна. Беше тогава, когато още нямаше думи; имаше само неща без имена, а нещата без имена не остават в ума ти. Изпадат от него и изчезват.

Сега Мелани е на десет години и кожата й е като на принцеса от приказките; кожа, бяла като сняг. Затова знае, че когато порасне, ще стане красавица и принцовете няма да имат търпение да се покатерят на кулата й и да я спасят.

Ако, разбира се, тогава тя си има кула.

До тогава обаче си има килията, коридора, класната стая и душовете.

Килията е малка и квадратна. В нея има легло, стол и маса. Стените са боядисани в сиво и по тях са залепени картинки; една голяма с амазонската джунгла на нея и една по-малка с котенце, което пие мляко от паничка. Понякога Сержантът и хората му местят децата и Мелани знае, че в другите килии има други картинки. Преди я бяха сложили в килия, където на стената имаше кон на полянка и една планина със сняг на върха — те й харесваха повече.

Картинките ги слага мис Жустиню. Изрязва ги от купчината стари списания в класната стая и им лепва в ъглите малки парченца синьо лепкаво нещо. Над това лепкаво нещо мис Жустиню бди като скъперник в приказките. Когато сваля някоя картинка от стената или слага нова, изчегъртва и най-малките сини късчета и ги налепва обратно върху една кръгла топка от нещото, която държи в бюрото си.