Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 12
Майк Кэри
— Какво сме ние? — пита Мелани.
Отначало мис Жустиню не отговаря. На Мелани й се струва, че учителката мисли какво да каже, за да не ги накара да се почувстват още по-зле.
— Вие сте деца. Не можете истински да си представите каква ще да е смъртта, защото на децата им се струва, че всичко ще продължава вечно.
Мелани е абсолютно сигурна, че това не са думите, които мис Жустиню се канеше да каже отначало. Всички обаче се замислят върху чутото и настъпва пълна тишина. Вярно е, решава Мелани. Тя самата не може да си спомни време, в което животът й е бил различен от сега, и не може да си представи друг начин, по който хората биха могли да живеят. Но в цялото уравнение само едно не е ясно и Мелани задава въпрос:
—
В повечето истории, които момиченцето знае, децата си имат баща и майка, както Ифигения си има Агамемнон и Клитемнестра, а Елена си има Леда и Зевс. Понякога, макар и невинаги, децата си имат и учители, но като че ли обикновено си нямат сержанти. Така че въпросът на момиченцето всъщност засяга самите корени на света и Мелани го задава с известно безпокойство.
Мис Жустиню отново мисли дълго, толкова дълго, че Мелани решава, че няма да получи отговор. А после учителката казва:
— Твоята майка не е жива, Мелани. Почина, когато ти беше съвсем малка. Сигурно и татко ти е починал, макар че това няма как да го узнаем със сигурност. Затова сега армията се грижи за теб.
— Само при Мелани ли е така? — пита Джон. — Или при всички нас?
Мис Жустиню бавно кимва.
— При всички вас.
— Значи сме в сиропиталище — допуска Ан. (В един друг ден, в който мис Жустиню преподаваше, класът чу историята за Оливър Туист.)
— Не. Във военна база сте.
— Така ли става с всички деца, ако майка им и татко им умрат? — пита Стивън.
— Понякога.
Мелани мисли напрегнато и подрежда всички факти в главата си като парченца от пъзел.
— Колко бях голяма — пита тя, — когато майка ми е умряла?
Пита, защото трябва да е била много малка, след като изобщо не помни майка си.
— Не е толкова лесно за обяснение — отвръща мис Жустиню и по лицето й всички виждат, че не й се иска да говори за тези неща.
— Бебе ли бях? — пита Мелани.
— Не съвсем. Но почти. Беше съвсем малка.
— И майка ми ли ме е дала на армията?
Ново дълго мълчание.
— Не — отвръща най-сетне мис Жустиню. — Армията сама те взе.
Последното тя изрича бързо, тихо и почти строго. После сменя темата и децата се радват, защото към този момент вече никой няма желание да узнава повече за смъртта.
После почват да се занимават с периодичната таблица на химическите елементи, която е лесна и приятна. Всеки от класа казва по един елемент, като започват от Майлс на първия чин в първата редица. Отначало изреждат елементите по реда на номерата им в таблицата. После ги изреждат на обратно. А после мис Жустиню им дава трудни предизвикателства, например: „Избройте елементи, които почват с буквата Н!“ или „Само актиниди!“.
Никой не се предава, докато предизвикателствата не стават наистина трудни, например: „Избройте елементи, които започват с буква, съдържаща се в името ви и които не са в съседни групи или периоди!“. Зоуи се оплаква, че така хората с по-дълги имена имат по-богат избор, което очевидно е вярно, макар че на нея й вършат работа злато, олово, осмий, итрий, иридий и итербий, така че положението й не е чак толкова лошо. Когато накрая печели Ксанти (с ксенон), всички вече се смеят и сякаш приказките за смъртта са забравени. Това, разбира се, не е вярно. Мелани познава съучениците си достатъчно добре и знае, че те обръщат думите на мис Жустиню в съзнанието си отново и отново точно така, както ги обръща и самата Мелани — разтърсват всяко чуто изречение и се тревожат, чакайки да видят какви прозрения ще изпаднат от него. Защото единственият урок, който децата тук никога не учат, е урокът за самите тях.
