Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 41

Почувствах, че отново пропадам, и този път отчаян се оставих на волята на съдбата. Сигурно щях да потъна във влажния листак, защото при всяко завъртане главата и лицето ми все повече се покриваха с противната маса наоколо. Сега вече усещах вкуса й — блудкав, воднист, с привкус на желязо.

Някъде наблизо чух тежко дишане.

Извиках:

— Амелия!

Гласът ми прозвуча като хриптящо проскърцване. Веднага се закашлях.

— Едуард? — нейният глас беше писклив и уплашен, след което чух как и тя се закашля. Надали беше на повече от няколко ярда от мен, но не можех да я видя, а и не можех да определя в каква посока е.

— Не сте ли пострадала? — попитах в отговор и отново се закашлях.

— Машината на времето, Едуард. Трябва да се качим… тя ще се върне обратно…

— Къде е тя?

— Тук до мен. Не мога да я стигна, но я докосвам с крака си.

Разбрах, че момичето е вляво от мен и започнах да се придвижвам натам, ровейки из противната каша, пресягайки се с надеждата да се уловя за нещо твърдо.

— Къде сте? — извиках аз, като се опитвах да придам на гласа си по-приличен вид, разбира се, безуспешно.

— Тук съм, Едуард. Движете се по гласа ми.

Чувах я по-ясно, но думите й бяха странно накъсани, сякаш и тя се давеше.

— Плъзнах се… Не мога да намеря Машината на времето… тук някъде е…

Махах отчаяно с ръце из тревите, докато на края я открих. Ръката ми докосна гърдите й и тя веднага я улови.

— Едуард… трябва да намерим Машината!

— Нали казахте, че е тук?

— Тук някъде… до краката ми…

Допълзях до нея и като размахвах ръце във всички посоки, отчаяно търсех Машината. Амелия остана зад гърба ми, усетих, че и тя успя някак да се изправи и приближи до мен. Силно наведени, непрестанно подхлъзвайки се и клатушкайки се, като не спирахме да кашляме и кихаме, треперещи от студа, който ни пронизваше до кости, продължавахме отчаяните си усилия да открием Машината. Никой от нас не искаше да вярва, че шансът ни за оцеляване беше единствено в тези три минути.

Глава шеста

Враждебните земи на бъдещето

I

Усилията ни неизменно ни водеха надолу по склона. След няколко минути усетих здрава почва под краката си. Извиках силно и помогнах на Амелия да се изправи. Продължихме да се движим напред, затруднявани на всяка крачка от усукващите се около краката ни растения. И двамата бяхме мокри до кости, а студеният въздух ни пронизваше.

Най-после се измъкнахме от този растителен капан и се озовахме на неравна камениста почва. Щом се отдалечихме на няколко ярда от растенията, изтощени се отпуснахме на земята. Амелия се тресеше от студ и когато я обгърнах с ръка и приближих до себе си, за да я стопля, не се възпротиви.

— Трябва да намерим някакъв подслон — продумах.

Оглеждах се с надежда да открия сгради, но единственото, което можах да видя на светлината на звездите, беше пустееща земя. Успях да различа само силуета на извисяващите се сякаш на стотина ярда височина растения.