Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 40

— Намерих го — заявих аз, като се изправих и вдигнах металното парче, за да може и тя да го види. — Не е счупен.

— Как ли се е откачил?

Разгледах частта по-отблизо и видях, че от двете й страни има спираловиден нарез и на края на всеки от тях се виждаше по едно по-блестящо петно метал. Очевидно точно на това място винтът се бе скъсал и бе излязъл от гнездото си. Показах ги на Амелия.

— Спомням си, че сър Уилям споменаваше, че някои от никеловите лостове не са изработени както трябва — каза тя. — Можете ли да го поставите на мястото му?

— Ще се опитам.

Необходими ми бяха няколко минути, докато намеря опипом под непрекъснато сменящата се светлина металните втулки, от които се бе откъснал лостът, и още двойно по-дълго време, за да го наглася, така че краищата му да са в положение, удобно за завинтване.

— Много е къс! — промълвих аз леко отчаян. — Колкото и да се опитвам — не става.

— Но той трябва да е изскочил оттам!

Открих, че има начин да развинтя малко самата втулка и това облекчи донякъде нещата. Сега вече връзката можеше да се осъществи и в двата края — за щастие сър Уилям беше проектирал нарезите така, че с едно завъртане да се затегнат и двете страни.

Изправих се на седалката изморен и ръцете на Амелия отново обвиха кръста ми. Машината на времето все още се поклащаше, но далеч по-слабо от преди и движението на източника на светлина почти не се забелязваше. Седяхме облени от силното сияние, почти не вярващи, че съм успял да регулирам ужасното люлеене.

Право пред мен маховикът продължаваше да се върти бързо, но ритмичната смяна на дните с нощи не се възстанови.

— Мисля, че отново сме в безопасност — обадих се аз, без да съм много уверен в собствените си думи.

— Сигурно скоро ще спрем. Щом Машината спре, никой от нас не бива да се движи. Трябва да изминат три минути, докато автоматичното връщане започне да действа.

— А ще ни върне ли обратно в лабораторията? — попитах аз.

Амелия се поколеба, преди да отговори, но на края рече.

— Да.

Почувствах, че тя не е по-уверена в думите си от мен. Най-неочаквано Машината на времето отново се поклати и ние възкликнахме от изненада. Маховикът беше спрял да се движи… изведнъж осъзнах, че край ушите ми свисти въздух, който мигновено ни накара да затреперим от студ. Разбрах, че вече сме напуснали четвъртото измерение и в момента стремително падаме… обезумял от отчаяние, посегнах да хвана кормилото…

— Едуард! — изкрещя пронизително Амелия в ухото ми.

Това беше последното, което чух, защото в същия миг усетих силен тласък. Машината внезапно спря. Двамата с Амелия отхвръкнахме в нощта.

VIII

Лежах в пълен мрак с чувството, че съм покрит с нещо жилаво и влажно. Когато направих опит да се изправя, единственото, което постигнах, беше безрезултатно махане на ръце и крака. Усетих, че пропадам още по-дълбоко в това плъзгаво като тресавище обкръжение. Някакъв лист се залепи на лицето ми, задъхах се от недостиг на въздух и се опитах да го отхвърля. Закашлях се от усилието да си поема въздух, замахах инстинктивно с единственото желание да се измъкна, усещах, че в противен случай ще се задуша. Нямаше за какво да се хвана, защото около мен беше плъзгаво и влажно. Сякаш бях паднал с главата надолу в огромна маса с морски водорасли.