Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 42

Амелия не отговори, усещах я как все още трепери и се изправих, за да съблека сакото си.

— Моля ви сложете това на раменете си.

— Но вие ще измръзнете.

— Цялата сте мокра, Амелия.

— И двамата сме мокри. Трябва да се раздвижим, за да се стоплим.

— След малко — отвърнах аз и отново седнах до нея. Не свалих сакото си, но го разтворих, така че да мога поне отчасти да я прикрия с него, като обгърнах раменете й с ръка. — Нека първо си поемем въздух.

Амелия се притисна до мен и попита:

— Едуард, къде може да сме кацнали?

— Не мога да определя. Някъде в бъдещето.

— Но защо е толкова студено? Защо така трудно се диша?

Можех само да гадая.

— Сигурно сме някъде много на високо — отвърнах аз. — Вероятно се намираме в планински район.

— Но наоколо е равно.

— Тогава това е някакво плато. Въздухът е разреден поради високата надморска височина.

— Като че ли и аз стигнах до същото заключение — каза Амелия. — Миналото лято бях на екскурзия в Швейцария и на по-високите върхове изпитвахме същите затруднения с дишането.

— Но тук очевидно не е Швейцария.

— Ще трябва да изчакаме до сутринта, за да определим местоположението си — заяви Амелия решително. — Не може наоколо да няма хора.

— Ами ако сме в някоя чужда страна, което е твърде вероятно?

— Зная четири езика, Едуард, и мога да се оправя с още няколко. Трябва само да разберем къде се намира най-близкият град, а там вероятно ще намерим британско представителство.

Въпреки всичко от ума ми не излизаше ужасната картина, която бях видял, макар и за миг през прозореца на лабораторията.

— Сами се уверихме, че през 1903 година имаше война — обадих се аз. — Където и да се намираме сега, в която и година да сме попаднали, интересно дали войната продължава?

— Няма признаци за подобно нещо. Дори да има война, чужденците се ползуват от неприкосновеност. Във всеки по-голям град в света има наше консулство.

При обстоятелствата, в които се намирахме, Амелия ми се стори прекалено оптимистично настроена и аз се опитах да бъда малко по-спокоен. В първия миг, в който разбрах, че сме загубили Машината, бях изпаднал в отчаяние. Така или иначе възможностите ни за щастливо избавление бяха твърде съмнителни, да не кажа почти никакви, и се питах дали Амелия оценява напълно истинската сериозност на положението. Имахме много малко пари и никаква представа за политическите взаимоотношения в света, влошаването на които очевидно бе станало причина за избухването на войната през 1903 г. Нищо чудно да се намирахме на вражеска територия и почти сигурно беше, че щом ни открият, ще ни хвърлят в затвор.

Най-голямата ни грижа сега — да оцелеем до края на нощта — с всеки изминат миг ставаше по-сериозна. За щастие не духаше вятър, но това беше единственото снизхождение, с което съдбата ни удостои. Почвата под краката ни беше твърда, а въздухът, който издишвахме, обвиваше лицата ни като малко облаче.

— Трябва да се движим — обадих се аз. — В противен случай ще се разболеем от пневмония.

Амелия не се възпротиви и с труд се изправихме. Затътрих бавно крака, но вероятно съм бил по-слаб, отколкото си въобразявах, защото почти веднага се спънах. Амелия не беше в по-цветущо състояние от мен — като размахваше ръце около лицето си, тя политна силно назад.