Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 39

Счупването на лоста беше освободило движението на основния лост и щом се опитах да го раздвижа, той хлътна, от което целият корпус се люшна внезапно встрани и положението ни се влоши още повече.

— Да можех само да открия онзи счупен лост — казах аз и заопипвах пода със свободната си ръка. В резултат настъпи ново накривяване, от което едва не изхвръкнах от мястото си. За щастие Амелия продължаваше да ме стиска здраво и с нейна помощ успях да се наместя отново.

— Стойте спокойно, Едуард — обади се тя тихо и успокояващо. — Докато сме на борда на Машината, сме в безопасност. Нищо лошо не може да ни се случи в четвъртото измерение.

— А няма ли вероятност да се блъснем в нещо?

— Не… минаваме през предметите.

— Но какво ли се е случило?

— Никеловите лостове са инсталирани, за да осигурят движението през пространството. Откачайки единия от тях, сте изключили четвъртото измерение, така че сега Машината се движи в пространството и в момента бързо се отдалечаваме от Ричмънд.

Бях ужасен от тази идея, а шеметното люлеене като че само увеличаваше опасностите, с които можехме да се сблъскаме.

— Накъде отиваме тогава? — обадих се аз. — Кой може да каже къде ще ни остави Машината?

Амелия отново заговори с успокоителен тон.

— Вън от опасност сме, Едуард. Не мога да отрека, че Машината се движи бясно, но повредата е единствено в лостовете. Все още сме обгърнати от полето на четвъртото измерение, което значи, че двигателят продължава да работи. Движим се, освен във времето и в пространството и много вероятно е да изминем огромно разстояние… но дори да се озовем на хиляди мили от дома, автоматичното устройство ще ни върне обратно в лабораторията.

— Хиляди мили…? — ужасих се аз от разстоянието, което трябваше да прекосим.

Тя се вкопчи още по-здраво в мен:

— Не вярвам да се отдалечим повече. Струва ми се, че се въртим в кръг.

Имаше нещо вярно в думите й, защото, докато разговаряхме, светлината се въртеше бясно около нас. Естествено, чутото ме поуспокои, но главозамайващото люлеене продължаваше и колкото по-скоро това приключение свършеше, толкова по-щастлив щях да се почувствам. Тази мисъл не ме напускаше и реших да се опитам отново да намеря счупената част от изхвръкналия никелов лост.

Обясних на Амелия какво имам намерение да правя и тя се пресегна и улови кормилото. По този начин не се налагаше да се занимавам с него. Наведох се и заопипвах пода на Машината, ужасявайки се от мисълта, че лостът е изпаднал при някое от силните накланяния на корпуса. Търсех трескаво под непрестанно светващата и гаснеща светлина, докато напипах пред седалката чантата на Амелия. Няколко мига по-късно открих с огромно облекчение счупения лост: беше се търкулнал и заклещил между предната част на седалката и чантичката на Амелия.