Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 43

— Чувствам се като замаян — споделих аз и отново усетих, че не ми стига въздух.

— И аз също.

— Не бива да се напрягаме.

Огледах се отчаяно; в този стигийски мрак не се виждаше нищо друго, освен издигащият се нагоре силует на очертаната от светлината на звездите стена от растения. Усойна и влажна, тя единствена даваше надежда за някакъв, макар и незначителен заслон, което споделих с Амелия. Тя не можеше да предложи нищо по-добро и обгърнали се с ръце, бавно приближихме растенията. На самия край на обраслата площ открихме издатина на почвата, висока около две стъпки. Опипах растенията по нея с ръка. Сториха ми се сухи, а и пръстта под тях не беше така твърда, както на мястото, където бяхме седнали, за да отдъхнем.

Осенен от нова идея, взех един от стръковете и го прекърших. По пръстите ми потече студена течност.

— Растенията изпушат течност, когато ги пречупиш — казах на Амелия и й подадох стъблото. — Ако успеем да се промушим под листата, без да пречупим стъблата им, ще останем сухи.

Седнах на земята и започнах да се придвижвам с краката напред. Така с бавно пълзене скоро се озовах в тъмен, тих тунел от растения. Миг по-късно Амелия ме последва и когато стигна до мен, се отпусна кротко на пръстта.

Не мога да кажа, че да лежиш под листака беше кои знае какво удоволствие, но все пак беше за предпочитане пред откритата равнина. Не мърдахме и с течение на времето, разбира се, се поотпуснахме, а от близостта усетих как телата ни полека-лека се затоплят.

Протегнах ръка към Амелия, която беше на не повече от около шест инча от мен, и сложих ръка на рамото й. Платът на жакета й беше все още влажен, но не беше трудно да разбера, че и тя се е постоплила.

— Елате до мен — обадих се аз. — Не бива да замръзваме пак.

Мушнах ръка под гърба й и я привлякох към себе си. Тя с радост прие идеята и скоро лежахме близо, с лице един към друг.

Мръднах глава и носовете ни се допряха, приближих се още по-близо и целунах устните й.

Амелия веднага отдръпна лицето си от моето.

— Моля да не използувате положението, Едуард.

— Как можете да ме обвинявате в подобно нещо? Трябва да се стоплим.

— Добре, нека правим само това тогава. Не искам да ме целувате.

— Но аз помислих…

— По силата на обстоятелствата сме принудени да сме заедно. Не забравяйте, че почти не се познаваме.

Не знаех да вярвам ли на ушите си. Приятелското отношение на Амелия през миналия ден ми се беше сторило неподлежащо на съмнение потвърждение на собствените ми чувства и въпреки ужасното положение, в което се намирахме, самото й присъствие беше достатъчно, за да възпламени страстите ми. Бях очаквал, че тя ще ми разреши да я целуна, но след категоричния й отказ лежах мълчаливо с наранени чувства, без да знам какво да правя.

След няколко минути Амелия се размърда и ме целуна леко по челото.

— Вие много ми харесвате, Едуард — започна тя. — Това не е ли достатъчно?