Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 38

— Едуард, какво правите? — Гласът й трепереше и едва успяла да зададе въпроса, тя отново се разплака. Без да й обръщам внимание, се взрях в уредите, намиращи се сега само на няколко инча от лицето ми.

От странното редуване на дните разбрах, че Машината се движи назад във времето. Намирахме се в 1902 година и видях, че стрелката на един от циферблатите минава от август на юли. Лостът пред циферблатите бе в почти вертикално положение, а прикрепените към него никелови лостове излизаха от самото сърце на кристалоподобния механизъм.

Повдигнах се леко, седнах в предния край на седалката и накарах Амелия да се премести назад, за да не ми пречи.

— Не бива да пипате нищо по таблото — обади се тя, накланяйки се встрани, за да види какво правя.

Улових здраво велосипедното кормило и го дръпнах към себе си. Доколкото можах да забележа, това не повлия ни най-малко на досегашния ход на движението. След юли последва юни.

Тревогата на Амелия нарастваше все повече и повече.

— Едуард, не бива да прекъсвате програмата — извика тя силно.

— Трябва да отидем в бъдещето! — отвърнах й аз също толкова силно и завъртях кормилото, така както се извива кормило на велосипед при завой.

— Не! Оставете Машината да се върне автоматично!

Въпреки всичките ми усилия, обратният процес продължаваше спокойния си ход. Амелия вече беше уловила ръцете ми и правеше опит да ги отдели от кормилото. Над всеки от циферблатите имаше по едно малко метално копче и аз хванах едното от тях. Забелязах, че при завъртане настъпва промяна в движението. Очевидно това беше начинът за прекъсване на обратния ход във времето, но Амелия разбра какво правя и опитите й да ме спре станаха още по-отчаяни. Пресягаше се да улови ръката ми, но като разбра, че няма да успее, сграбчи кичур коса от главата ми и силно го дръпна.

Пуснах кормилото, но кракът ми отскочи инстинктивно напред. Токът на дясната ми обувка се допря до един от никеловите лостове, прикачени за основната ос, и в същия миг корпусът на Машината се наклони по най-ужасния начин, който можех да си представя, а наоколо ни настъпи непрогледен мрак.

VII

Лабораторията беше изчезнала, смяната на дните с нощи престана. Край нас царяха абсолютна тишина и мрак.

Амелия отпусна косата ми и двамата застинахме онемели пред новия обрат на събитията.

Единствено поклащането на Машината, превърнало се сега в главозамайващо люлеене, ни подсещаше, че пътуването във времето продължава.

Амелия седна по-близо до мен и като обви ръце около кръста ми, притисна лице в тила ми.

Люлеенето ставаше все по-опасно и аз извих кормилото с надеждата да облекча малко положението. В резултат към застрашителното странично поклащане се прибави ново движение на корпуса — нагоре.

— Не мога да я спра! — извиках. — Не зная какво да правя!

— Но какво стана?

— Ритнах лоста заради вас — отвърнах аз. — Усетих, че нещо се счупи.

В същия миг и двамата възкликнахме от ужас, защото Машината сякаш се преобърна. Обля ни силна светлина, която ме накара да замижа. Блясъкът беше страшно силен и идваше от определена посока. Отново се опитах да изправя Машината с помощта на кормилото. Бясното люлеене караше светлината да танцува лудо пред очите ни. Тъмни сенки покриваха от време на време таблото за управление.