Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 174

Марсианците бяха очаквани и този път щяха да срещнат сериозна съпротива.

Натиснах греблата с нови сили, опитвайки се да забравя болките в гърба и ръцете си.

На една миля северно от Кингстън реката извиваше на северозапад и склонът на Ричмонд Хил започна да се отдалечава от нас. Временно се приближавахме към марсианците и отново чухме далечна артилерийска канонада. След няколко минути й отговориха оръдията от Буши парк. И тримата щяхме да счупим вратовете си да се оглеждаме, но никъде не се виждаше и следа от марсианците. Нервите ни се опънаха докрай при мисълта, че са някъде наблизо, но въпреки това остават невидими за нас.

Отминахме Туикнам, но в града нямаше никакви признаци на евакуация; може би хората бяха напуснали вече домовете си или седяха скрити, с надеждата, че марсианците няма да ги забележат.

Следвайки извивките на реката, се насочихме на изток към Ричмонд; по едно време Амелия се провикна, че е забелязала дим. Обърнахме погледи на югозапад и видяхме как откъм Моулзи се издига стълб черен дим. Артилерията не млъкваше. Марсианците, движещи се бързо в околностите на Съри, представляваха трудна мишена, ето защо градовете, към които приближаваха, оставаха беззащитни.

Не след дълго дим започна да се издига и над Кингстън, Сърбитън и Ешър. Скоро след тях и над Туикнам… на края забелязахме и един от мародерите. Движеше се бързо по улиците на Туикнам на не повече от миля от нас. Виждахме как огненият лъч на оръдието му шари необезпокояван на всички страни, а в същото време артилерийските снаряди безуспешно се опитваха да уцелят врага и попадаха винаги на не по-малко от стотина стъпки от хищната машина.

Появи се и втори марсиански триножник, който крачеше бързо по посока на Хаунслоу. След него — трети, на юг по посока на горещия Кингстън.

— Едуард, мили… бързай! Още малко и ще ни стигнат!

— Не мога по-бързо! — извиках аз и вече се питах дали не е време да приближим брега.

Мистър Уелс се добра до мен и се настани на седалката до едното от греблата. Улови го и само след миг установихме бърз синхрон.

За щастие в момента марсианците не се интересуваха много какво става в реката. Основната им цел бяха градовете и артилерийските позиции. Съдейки по неспирните експлозии край нас, разбрах че по-отдалечените от нас оръдия отдавна са замлъкнали. Едва тогава до нас стигна звукът, който винаги ме хвърляше в най-голяма тревога. Жителят на Марс, който водеше машината си към Кингстън, нададе рев… който лекият бриз довя до нас. Марсианецът от Туикнам го поде и скоро от всички посоки се разнесоха гласовете и на останалите. Тук, на Земята, техният вой звучеше по-гърлено и проточено… така или иначе съмнение нямаше — това бяха жестоките провлачени сирени на марсианци, които искат храна.

V

Най-сетне зърнахме пред нас гъсто обраслия с дървета склон на Ричмонд Хил и докато гребяхме с всички сили край зелените ливади, забелязахме белите дървени стени на навеса за лодки в Месум. Спомних си как в деня, когато посетих дома на сър Уилям, бях минал по пътеката край реката и край същия този навес… но тогава по алеите се разхождаха весели тълпи от хора. По всичко личеше, че сега освен нас наоколо няма никой друг и сме сами с препускащите бойни машини и стрелящата в отговор артилерия.