Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 173

Тук край двореца Хемптън Корт станахме свидетели на любопитна гледка. Намирахме се на достатъчно разстояние от местата, разрушени от марсианците, та опасността не изглеждаше чак толкова близка, но въпреки това не чак толкова далечна, за да не започне евакуация на жителите. В резултат човек можеше да наблюдава два съвършено противоположни вида настроения. Местните хора, жители на Темза Дитън, Моулзи и Сърбитън напускаха домовете си и насочвани от преуморените от работа полицаи и пожарникари, се отправяха към Лондон.

В същото време пътеките в парка на двореца, който винаги е бил любимо място за разходка на излетници от Лондон, в този чудесен летен следобед бяха пълни с тълпи от хора, дошли да се порадват на меките слънчеви лъчи. Те положително бяха забелязали шума и суетнята наоколо, но явно твърдо бяха решили да не разрешават подобни събития да попречат на приятното им прекарване.

Гарата на Темза Дитън на южния, срещуположен на двореца бряг беше претъпкана с хора и на паважа пред входа се виеше дълга редица от бягащи, които чакаха при първа възможност да се качат на някой влак. И въпреки всичко от вагоните на всяка пристигаща композиция слизаше по някой и друг закъснял любител на летни следобедни разходки.

Колцина от тези млади мъже с елегантни блейзери и девойки, скрити под копринените слънчобрани, щяха да видят някога отново домовете си? За тях ние тримата трябва да сме представлявали странна гледка: Амелия и аз, облечени все още в изпоцапаните си одежди, а мистър Уелс — гол до кръста. Струва ми се, че денят беше достатъчно необикновен, за да може облеклото ни да направи някому особено впечатление.

IV

Мисля, че приближавахме вече Кингстън на Темза, когато чухме първите изстрели на артилерията и веднага застанахме нащрек. Мистър Уелс загреба по-енергично, а ние с Амелия се извърнахме на запад, за да видим смъртоносните триножници веднага щом се появят.

Засега от тях нямаше и следа, но далечните оръдия не спираха канонадата си. За миг зърнах дори хелиограф, който проблясваше от хълмовете оттатък Ешър и сякаш в отговор някъде пред нас излетя яркочервена сигнална ракета, повлякла след себе си тъмната си димна следа; така или иначе оръдията в непосредствена близост с нас бездействаха.

В Кингстън отново се сменихме на греблата и аз се залових здраво за тях, за да изминем и последния преход до Ричмонд. Бяхме неуморни, изпълнени с желание да завършим най-после това дълго пътешествие. Мистър Уелс се беше настанил на носа на лодката и не обърна внимание върху силния шум, който хората, които прекосяваха Кингстън Бридж, вдигаха. Излетници тук не се виждаха. Струва ми се, че най-сетне опасността беше накарала хората да се приберат по домовете си.

Няколко минути след като отминахме и последната сграда на Кингстън, Амелия протегна ръка и възкликна:

— Едуард! Ричмонд парк! Почти стигнахме.

Хвърлих поглед през рамо и видях красивото възвишение. На самото било на хълма се очертаваха черните силуети на дулата на оръдията, но това ни най-малко не ме изненада.