Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 172

— В историята на армията — обадих се аз все още с чувството, че мое задължение беше да предупредя властите — подобно нападение не е известно, нали?

— Положително — съгласи се мистър Уелс. — Но и след кацането на втория цилиндър от наша страна все още не беше даден нито един изстрел. Колко снаряда още трябваше да се приземят, за да се осъзнае сериозността на положението.

— Струва ми се, сега вече са наясно с опасността — казах аз и посочих с глава друго артилерийско укрепление на брега на реката. Единият от войниците край него извика нещо, но аз продължих да греба и не му отговорих. Времето беше доста напреднало, но до залез-слънце оставаха близо четири часа.

— Казахте, че сте били при ямата. Видяхте ли неприятеля? — попита Амелия.

— Да — отвърна мистър Уелс и забелязах, че ръцете му треперят. — Тези чудовища са неописуеми.

Изведнъж усетих, че всеки миг Амелия може да започне да разказва за приключенията ни на Марс и смръщих вежди предупредително. Струваше ми се, че поне засега не бива да разкрива нашето участие в нападението.

Ето защо побързах да попитам:

— Вероятно гледката ви е разстроила?

— Изправен бях лице с лице със смъртта. На два пъти успявах да се измъкна, и то благодарение на невероятен късмет. — Той поклати глава. — Марсианците ще завладеят света, никой не може да ги унищожи.

— И те са смъртни, сър — обадих се аз. — Могат да бъдат ликвидирани като всеки друг паразит.

— Досега практиката показва друго. Вие имате ли някакви наблюдения?

Припомних си писъците на умиращото в платформата чудовище и противните газове, които изпущаше. Сетих се обаче за предупреждението, което само няколко секунди по-рано бях отправил към Амелия и казах:

— Едно чудовище било убито край Уейбридж.

— Случайно попадение на снаряд. Не можем да разчитаме случайността да спаси света от надвисналата над него опасност.

III

Близо до Хемптън Корт мистър Уелс ме смени на греблата. Намирахме се вече съвсем близо до Ричмонд, но точно тук реката правеше завой на юг, след което отново тръгваше на север, ето защо ни чакаше още доста път. Известно време поспорихме дали не би било по-добре да изоставим лодката и да продължим пеш, но вече се бяхме уверили че пътищата са задръстени от бягащи към Лондон тълпи. Освен нас по реката не се движеше почти никой. Следобедът беше топъл и спокоен, а небето над нас — чисто и синьо.