Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 176

Съдбата!

Спуснах се отново след Амелия и я зърнах в мига, в който излизаше от обраслата с бурени морава.

Тя тичаше към стъклената стена на лабораторията — подвижна далечна фигура, на която никой не можеше да помогне, обречена на съдбата, чийто ход така и не можах да променя…

Когато стигнах моравата, неспособен дори да извикам от умора, видях как тя спира пред стъклото и притиска лице о него.

Запрепъвах се след нея… най-после бях зад Амелия, достатъчно близо, за да мога да погледна през рамото й в лабораторията.

Вътре край една от многото пейки беше инсталирано грубо съоръжение, върху което седяха двама младежи. Млад мъж с килната над челото сламена шапка… в чиито прегръдки се беше сгушила красива девойка. Младежът гледаше към нас с широко отворени от изненада очи. В момента, в който младежът, като че да се предпази от нещо ужасно, вдигна ръка, посегнах и улових Амелия.

Зад нас проеча сирената на марсианеца и бронзовият капак на бронята се появи иззад дърветата. Хвърлих се върху Амелия и я блъснах на земята. В същия миг огненият лъч, който се беше насочил към нас, близна моравата и се удари в края на къщата.

Глава двадесет и първа

В обсада

I

Бях се хвърлил върху Амелия с намерението да я закрия с тялото си, но в бързината бях успял само да я съборя на земята и да се просна до нея. Ето защо последвалата миг по-късно експлозия засегна и двама ни. Силна въздушна струя и серия от различни по сила експлозии ни претърколи в градината. Строполихме се безпомощни сред избуялите бурени, а отгоре ни се изсипа истински дъжд от горящи дъски и парчета мазилка.

В последвалата тишина чух сирената на марсианеца, който изглежда се отдалечаваше.

И макар че до нас продължаваха да достигат взривове от близки експлозии, като че ли беше настъпило известно затишие. По едно време дори ми се стори, че чувам скимтене на ранено животно, което престана след един револверен изстрел.

На около десетина стъпки от мен лежеше Амелия и щом дойдох на себе си, запълзях към нея. Силна болка в гърба ме спря и едва тогава разбрах, че дрехата ми гори. Обърнах се веднага по гръб, от което още по-силно ме заболя, но успях бързо да изгася тлеещата тъкан. Стигнах до Амелия и забелязах, че нейните дрехи също горят. Угасих с потупване късите пламъчета и тя застена.

— Ти ли си, Едуард? — промълви тя едва разбираемо.

— Боли ли те?

Тя разтърси глава и когато се опитах да я обърна, с видимо усилие смогна да се изправи. Застана права, но видът й беше плачевен.

— Боже мили! Този път едва се отървахме!

Това беше мистър Уелс. Той се зададе откъм храстите в другия край на моравата и очевидно не беше пострадал, но също като нас беше замаян от ожесточената атака.

— Ранена ли сте, мис Фицгибън? — попита той загрижено.

— Мисля, че не — тръсна глава Амелия. — Само ушите ми глъхнат.

— Това е от детонацията — обадих се аз, защото и моите уши бяха заглъхнали. Точно в този миг чухме, че някой вика зад къщата и всички се извърнахме нататък.