Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 175

Посочих пристана на мистър Уелс и загребахме енергично към него. На края до слуха ни стигна така дългоочакваното стържене на дървеното дъно на лодката о каменната настилка и без да се бавя, подадох ръка на Амелия, за да й помогна да излезе на брега. Изчаках мистър Уелс да стъпи на твърда почва и ги последвах. Подета от течението, малката лодка подскочи няколко пъти и се понесе надолу по реката.

И мистър Уелс, и аз бяхме изтощени от гребането, но ни оставаше да изминем последния етап от пътуването — изкачването на склона към дома на сър Уилям. С бързи стъпки се отправихме натам, но Амелия изостана и се спряхме, за да я изчакаме.

През последния час от пътешествието по реката тя не беше много разговорлива, но като ни настигна, попита:

— Казахте, че сте били при ямата на снаряда от Марс край Уокинг, нали мистър Уелс? Какъв ден беше тогава?

— Петък сутрин — отвърна мъжът.

На отвъдния бряг на реката, близо до Туикнам, забелязах как бронзовият капак на защитната обвивка на най-близката бойна машина се извърна към нас. Снаряди на артилерията избухваха край нея.

Много разтревожен се намесих:

— Амелия… можем да говорим и по-късно! Трябва бързо да се скрием!

— Много е важно, Едуард! — прекъсна ме тя и се обърна отново към мистър Уелс. — Казахте също, че е било 19-и, нали?

— Не, 19-и беше в четвъртък. Снарядът се приземи към полунощ.

— Днес видяхме излетници… значи сме неделя… Мистър Уелс, нали сега сме 1903 година?

Мъжът я погледна малко озадачен, но потвърди. Амелия се извърна към мен и ме улови за ръката.

— Едуард, днес е 22-ри! Денят, в който ние с теб пристигнахме! Машината на времето ще бъде в лабораторията.

Тя рязко се обърна и се спусна стремително между дърветата.

Затичах след нея, молейки я да спре.

VI

По време на пътуването по реката Амелия си беше отдъхнала и сега пъргаво се катереше нагоре; аз бях значително по-уморен и въпреки че полагах неимоверни усилия да я догоня, все не успявах. Долу край реката се разнесе сирената на марсианеца, след малко и други й запригласяха. Някъде след нас бързаше и мистър Уелс.

Пред мен откъм билото на хълма проехтя командата на офицер… последва мощен залп от оръдията на хълма. Между дърветата пролазиха облаци дим. От различни места по билото загърмяха оръдия и парливият кордитов дим защипа гърлото ми.

Сред дърветата отпред вече се виждаха кулите на Рейнолдс Хаус.

— Амелия! — изкрещях аз, опитвайки се да надвикам шума. — Скъпа, върни се! Опасно е!

— Машината! Може би ще успеем да заварим Машината на времето.

Виждах я как се спуска сред шубраците и храстите, без да се наведе дори.

— Не! — извиках аз, обзет от отчаяние. — Амелия!

През множеството станали междувременно събития, през привидно изтеклите години и милионите пропътувани мили… пред мен изникна вледеняващият спомен за нашето първо пътуване в 1903 година.

Спомних си артилерийските изстрели, дима, странния вой на сирените, жената, която тичаше през моравата, лицето й притиснато до стъклото, и унищожителния пламък…