Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 64

— Не.

— Тогава ги сритайте. Ритайте здравата обаче, няма да им стане нищо, а трябва да разберат, че сте сериозни. Инак ще ви клъвнат ръката до рамото.

— Ако така смятате… — усъмнява се Джо.

— Гъските не са мои — отвръща жената. — Втората отбивка ви трябва. Още пет минутки са дотам.

Тя се връща към зяпането на пътя, а Джо подкарва колата през Олд Таун и по посока на втората отбивка. Грамадно, зъбато чудовище от желязо надвисва над пътя от единия ъгъл и Били Френд изругава сочно, преди да осъзнае, че това е вила за сено.

— Мразя проклетата провинция, Джоузеф!

Джо кима в признание на тази истина. А след това, без предупреждение, вятърът се надига и той чува дълбок, стенещ рев като от голяма тълпа, и ето че гледат над ръба към морето и „Хайндс Рич“.

Минават внимателно през портата, нащрек за враждебни гъски, но птиците са се скупчили нещастно в отсрещния край на нивата и се топлят една друга. А на фона на грозния, суров залез се е разпростряло имението, което са дошли да издирят — разкъртена фасада и останки от основи, както и табела с надпис: „Хайндс Рич, щабен секретариат — Н2“.

Имението представлява купчина останки, кацнали на ръба. Малко по-нататък се виждат ръждясали релси, които свършват в гол железен буфер. Жилава и гъвкава трева се люлее на вятъра, кичури прещип се гънат и треперят. Долу под скалите морето издава толкова басов тътен, че човек го усеща и в червата.

Това е най-празното място, което Джо някога е виждал.

Той пъха ръце в джобовете си и се взира в руината и в мрачната, синьо-сивкава мазка от море и небе отвъд ръба на скалите. Водни пръски къпят лицето му. Неохотно ги оставя да угасят възбудата, разпалила се за миг в живота му. Твърде късно. Разбира се, че ще е късно. Самата машина — устройството, което чете неговата магическа книга — е изчезнала. А пакета в ръцете му — загадъчен и прекрасен, и глупав — е всичко, което е останало.

— Да си обираме крушите — казва Били Френд най-накрая. Обръща се и се сгушва в шала си, придърпал вълнената шапка ниско на челото си. — Съжалявам, Джо, явно това е нечия представа за хубав виц, тъй излиза. Изиграли са ме. Или тя е луда, онази стара гарга. Без съмнение ще иска да плати в прах от феи и с тортичка. Толкова те запалих за нищо. Е, все пак може — що да не намериш Тес и да я черпиш едно питие, нали? Няма смисъл пътуването да е пълна загуба, а?…. — И после с последно поклащане на главата си тръгва. — Да се махаме.

Джо поглежда след него, после отново се обръща към морето. По вълните препускат бели коне, разпенени гриви са Увенчали сиво-синята вода. Отзад на пътя Били влиза в колата и хлопва вратата.

Този ден преповтаря живота на Джо Спорк. Той е човекът, появил се твърде късно. Твърде късно за разцвета на часовниковия механизъм, твърде късно да опознае баба си. Твърде късно да го допуснат до тайните места, както и да стане джентълмен бандит, и твърде късно наистина да се порадва на любовта на майка си, преди тя да потъне в обладания от Бога здрач. Твърде късно и за странното откритие, което го очаква тук, каквото и да е то. Позволил си е да повярва, че е възможно, най-сетне, да има на света чудо, предназначено тъкмо за него. Каква глупост!