Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 61

— Ти каза, че имам нужда от приключение — напомня му Джо.

— Имаш де. Трябва да се отпуснеш и да бъдеш себе си, не който и да е оня, дето се опитва да се настани в малката ти луда тиквица. Аз, дявол ме взел, обаче нямам. Аз съм си аз и ме бива в това, и мразя провинцията. Пълна е с кратуни и пайове и дяволска гадна топла бира… — Тес, барманката, сумти и Били се взима в ръце. — Макар че си има някои положителни страни, ще река…

Тя му обръща гръб и се отдалечава с особена многозначителност, но ефектът е смален от миниатюрната горница и ниските джинси, които носи, понеже в комплект предлагат на Били съживяваща гледка към гърба и свещените й части. Той одобрително пъхти кучешката и Тес се мръщи.

— Май си пада по теб — обявява Джо.

Били го оглежда над халбата си.

— Да, наистина го мислиш, така си е.

— Ами виж как върти дупе, като тръгне насам, и въобще е такава една…

— Вярно го прави, Джоузеф. Полюшва бедра, така му се казва. И знаеш ли какво доказва всичко това?

— Че тя те харесва.

— Не, Джоузеф, Бога ми. Доказва, че ти си смотльо.

Тес се връща миг по-късно с храната, усмихва се на Джо и тропва с токчета при навеждането си над бара.

— Всичко ли е както трябва?

Били за малко да си глътне езика.

— Да, благодаря — отвръща Джо. — Предполагам, че си нямате карта, нали? Трябва да се доберем до „Хайндс Рийч“.

Тес го поглежда странно. сякаш й е направил предложение от онези, които Били често прави и тя не е от типа момичета, които чуват често подобни работи. Отсича:

— Суеверна съм. Така че не ходя там горе.

— Не щеш да имаш ципи между пръстите, сигурация — предполага Били.

Тес се зъби и посочва мъжа от гарата, сега — мъж от масата до огнището.

— Поприказвали сте си с Лени. Той се мисли за забавен. Разказа ли ви, че горели минаващите оттук пътници като вещици?

— Нещо такова спомена, да.

— Смята се за забавен — повтаря Тес.

— Имаме пратка за имението.

— Там горе няма никого. И не е безопасно.

— В какъв смисъл?

Тя свива рамене:

— Рушащи се скали и дупки в земята. Едно време там имало оловна мина, после оловото свършило, а през войната мината я взело правителството. И ако вярвате в призраци, освен това и призраци има горе…

Тя се усмихва, притеснена.

— Чий призрак?

— Стотици са. Там е бил едно време Уиститиел, но паднал в морето през петдесет и девета. По-голямата част от селото. Или изгоряло. Или имало епидемия. Ако чуете как го разказва баба ми, ще си помислите, че и трите накуп са били. Или Галвестън е причината. Все искали да го направят туристическа атракция, но все още имало живи хора да помнят и изгубени приятели, съпрузи и тъй нататък. Та сме турили кръст на тази идея.

— Призрак на цял град в такъв случай.

— Да. Всъщност, ако си сложите ръката на гърдите и стъпите на съответните камъни, може да усетите пулса на мъртвите. Почакайте… — Тя се озърта, след това посяга към перваза на единия прозорец и вдига малко, тежичко парче сив гранит. — Това е от залива отдолу. Едно хлапе от Бристол го донесе от полята там, след това се уплаши през нощта и го остави в спалнята си, когато си тръгна за вкъщи. Глупаво хлапе! — Тес оставя камъка на земята. — Ето. Стъпете на него.