Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 60

— Е, пролича му, нали?

Гарата на Уиститиъл е вдигната от сив камък и старо, черно желязо. Били Френд се чуди на глас да не би селището да се е появило покрай някой затвор — както има градчета, поникнали да обслужват каквито там фабрики димят наблизо.

— Или лудница, Джоузеф — и това пасва чудесно. Приятели на брат Вон навсякъде околовръст. Братовчеди и лели, с окървавени зъби и дълги нокти, седнали на стотици люлеещи се кресла и плетат пуловери от коса!

Всъщност семейство Пери идваха от градче на няколко мили нагоре по брега, точно отвъд окръжната граница с Девон, но Били, неспокоен, е склонен към полети на буйната фантазия.

На дървена пейка със зелена боя, която се лющи прокажено, намусен, подпийнал мъж ръмжи гърлено. Възможно е да се опитва да проговори. Или пък просто се е задавил. Били се мръщи.

— Казвам „Не, дявол го взел, нищо подобно“ — обявява пияницата. — Едно време с риболов и кошничарство се занимавахме, а сега и една проклета риба няма заради проклетите испанци и руснаците, и проклетите им гигантски кораби фабрики, и на кой му са затрябвали проклетите сламени кошници, когато си имаш найлон или полиестер, или друг някакъв там боклук? А? Тъй че само туризъм има и майната му на всичко, а лондонски мизерници като вас се домъкват, изкупуват света, не им харесват мъглите и цъфват за по две седмици в годината. А после се държат, все едно на всички ни правят услуга. Тъй че съветът слага проклети пластмасови щори и пластмасови крави и пластмасови проклетии, за да ги докарва по-често, пък те по-рядко идват, и кой мож ги вини? Та, смейте се колкото, дявол да ви вземе, ви се ще.

— Добър вечер — поздравява Джо любезно.

— Добра ли е? Че къде?

— Тука, надявам се.

— Е, напразно се надяваш, нали тъй? Всички напразно се надяваме.

— Е, аз определено се надявах да ни напътите към „Уиститиел Рентал“.

Мъжът кима еднократно в посока на паркинга и когато Джо му благодари, се съживява с мръдване на раменете.

— Ша ви проводя. Вие ставате. Твоята дружка има добре смазано чене.

— Да, така си е.

— Обичам такива работи у хубавите мацки…

Джо не е съвсем сигурен как да възприеме тази мъдрост, а зад гърба му Били Френд трескаво имитира банджо и върти очи.

— Надалеч ли сте тръгнали?

— Трябва да стигнем до имението „Хайндс Рийч“. Но сме отседнали в „Грифона“ за нощес.

— „Грифона“ е приличен. Имението… хъм. Не бих се качвал дотам.

— Че защо не?

— Дяволски далеко е.

— Ами?

— А и са все странни по оня край. С крака с ципи и тъй нататък.

— Крака с ципи ли?

— Аха. Туй дето го разправят фермерите за рибарите и гражданите — за селяните. Ядат мисионери за закуска… — в погледа на мъжа танцуват искрици веселие. — Но „Грифона“ го бива. Свястно място. И барманките носят едни малки тенисчици…

Били Френд наперва уши и така излизат на студения, сив бял свят отвън.

* * *

— Когато се докопам до старата пръчка, дето ми даде задачата… — мърмори Били Френд в питейната част на „Грифона“ — ще се поскараме, да не споменавам, че ще изрека сурови слова в гадното й малко ушенце. „Госпожо — ще кажа, — вие сте досадна стара чанта и ми дължите допълнително…“, и тя, понеже е чистоплътна стара птица с нервно предразположение, ще размаха пачката и като допълнителна компенсация ще ме представи на прелестната си внучка. Дявол го взел!