Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 48

Тя се отваря.

Той я зяпа известно време.

— … Дяволите да го вземат… — казва Джо Спорк.

Когато отново е в състояние да си поеме дъх, посяга към телефона.

* * *

— Били, не ме е грижа. Не, не съм. Не ми пука колко е надървена или дали има три сестри. Не, Били, млъкни. Млъквай! Трябва да се срещна с клиентката. Трябва да знам откъде е това чудо!

Джо говори решително — и това ново явление само по себе си е почти достатъчно да принуди Били Френд да се подчини поне веднъж. При все това Били не обича да създава запознанства. Подобна практика противоречи на посредническата му природа. Възразява, че клиентката може да не остане доволна.

— Е, ако имат нужда от мен за тази работа, ще им потрябвам отново. Каквото и да върши това нещо, няма да го свърши без мен и можеш да предадеш, че така съм казал. Ще му трябва поддръжка и може да се наложи да се поработи in situ. Това е проклето съкровище и искам да знам… какво? Да. Да, крещя! Понеже е важно!

Джо Спорк си поема дъх. Наясно е, че това не е обичайният му начин за взаимодействие със света. Едно, две, три. Добре.

— Трябва да го разбереш, Били. Или по-точно не съм сигурен, че можеш. Свързано е с часовниковите механизми. Важното е, че е уникална вещ. Ясно? Имам предвид абсолютно уникална. Какво? Не, не. Все още не. Е, може да я наречеш безценна. Зависи от перспективата.

Последното твърдение е бяла лъжа. Може би е по-точно да се каже, че на джунджурията не може да се сложи цена. От научна перспектива тя е непотърсен диамант. Под форма на парична себестойност вероятно не е чак толкова вълнуваща, освен ако машината, част от която се явява, не прави нещо наистина интересно или не е също толкова идиотски красива като предмета пред Джо, което би било… ами, епично. Но не и невъзможно. Били Френд обаче мисли по по-различен от обикновените хора начин и думи от рода на „безценен“ са като кучешка свирка за него.

— Да, Били. Точно така казах. Да. Това е като за новините в шест часа. Не, преди плаващото зайче. Преди спорта. Да. Точно така. Тъй че ще е най-добре да го доставим двамата, нали? Лично. Много добре. Да. Да. „Безценно.“ Значи ще се видим на гарата.

Джо затваря телефона.

На работната маса пред него лежи топката, разтворена в цялото си великолепие. Той вече я е снимал, така че да може да докаже, че съществува.

Метал, мек като памук, не сглобен или изплетен, а изтъкан; стопля се в ръцете му — тъкано злато.

Тази легенда се пренася от уста на уста от касбите до ювелирските работилнички и на събирания и срещи, и по пазарите, почти се разкрива и после я потулват толкова щателно, че мнозина смятат тъканото злато за измислица.

Дядото на Джошуа Джоузеф е научил за него по следния начин…

— Добро утро, госпожо. С какво да съм ви полезен?

— Часовникът на съпруга ми. Или точно казано, моят часовник, но е подарък от него. Взел го е от търговец в Камбоджа, разбирате ли, и сега се счупи. Мисля да би било добре да погледнете и каишката. Разхлабва се. Макар че това може да се случва и понеже се смалявам…