Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 329

И цикълът продължава до безкрай. Джо има дар, помни всяко лице и в него гори плам, буен трескав копнеж за дните, които всички вече са забравили, а има и силата да ви накара да вярвате. Зад гърба му се разнася шепот: това е Джо Спорк. Той е намислил голям удар и ще ни моли за помощ.

Няма начин да не е голям.

И ще ни моли, нали?

Ама естествено.

* * *

А накрая, когато нервите и носталгията всеки момент ще кипнат, Джо се покатерва върху извънредно скъпия италиански кожен диван, както си е по работни ботуши, и заявява:

— Предполагам, чудите се защо ви повиках всички тук тази вечер.

Така е. Разбира се, че се чудят.

— Може и малко да съм ви подвел в известен смисъл. Струва ми се, май казах на Йорге, че планирам голям удар. Е, нищо подобно… — той се усмихва широко, като палаво момче, лицето на Матю наднича над полото му с цвят на горчица и шлифера от кафява телешка кожа, наложено върху обветрените, масивни черти на сина му. — Не планирам голям удар. Планирам десет. Или сто. Колкото са нужни, за да упражним влияние. Става дума да грабнем голямата награда. Става дума да ограбим всички банки в Лондон и половината от Хатън Гардън, да ударим заплатите и хазната, и всичко помежду им. А сега, понеже ви видях, знам, че вече не се занимавате с такива работи. Или поне знам, че така си мислите. И знам също, понеже сме се видели, че когато гледате обира от „Бонд Стрийт“ с момчетата, дето се нагрухват добре и влизат в пандиза след няма и седмица, или диамантите от „Хийтроу“, или „Милениум Доум“. Е, гледате ги тези скапани удари и си мислите: Че аз можех да се справя дваж по-бързо и да отнеса двойно повече, и когато куките се домъкнат, ще си седя в проклетия „Дюкс бар“ и хич няма да личи, че нявгаш съм ходил другаде. Понеже тези удари бяха грандиозни, но нямаха завършек, и бяха нафукани, но нямаха класа. А вие имате класа.

Старите съучастници се хилят един на друг. Естествено, че имат класа. Знаят важността на топките, но знаят и къде им е мястото на ума и преценката — и освен всичко друго знаят как да се измъкнат сухи. Лесно е да ограбиш. Трудното е да ограбиш и да останеш чист — ето това отделя мъжете от момчетата, нали?

— И аз помня как се правят нещата, нали? Помня, когато доставката „Болдбрук“ беше поета от един или повече неизвестни извършители и полицията нахълта в клуб „Криспинд“, понеже имаха сведения, че там било бордей. То без съмнение си беше. Но когато дофтасаха куките, всичко беше пълно с големци по гащи, така че когато същият пич се обади за обир при Болдбрук — десет минути преди да го извършат, — от полицията му казаха да си го завре отзад и после, разбира се, когато самият Болдбрук звънна, и на него му пожелаха същото. И никой никога не пророни една проклета думица как стана номерът — нито касоразбивачът, нито лостовите, нито някой от групата, понеже те всичките бяха свестни мъже. И свестни жени. (Няма да посочвам поименно, но бих могъл. Всички знаем кои бяха. Но никой от нас никога не си отвори устата, нали?) Обаче като ви погледна, виждам и още нещо. Виждам талант, който се похабява. Виждам умения, които никой преди или оттогава насетне не е демонстрирал. Виждам големи престъпления и бързи удари, виждам майстори на плана и фалшификатори, и обирджии, и контрабандисти, и катерачи, и ръкопашни бойци, и силни стрелци, и шофьори с оловни подметки… и какво сте свършили за нас напоследък? Оставили сте престъпността да стане нафукана и скучна. Вие сте богати и си умирате уважавани. Виждам те, Боб Рейнолдс. Виждам те с ръка в шина. Катастрофирал си с мерцедеса в пясъчна дюна със скорост сто и единай-сет мили в час на рали Париж-Дакар. Понеже си отегчен. Толкова си отегчен, че си готов да пукнеш. Всички сте уважавани и на спокойствие. И нито един от вас не се забавлява. Е, аз съм загазил здраво. Пипнах нещо, което не биваше. Знам работи, които не трябваше. Във война съм с брат Шеймъс от ръскинитите и с мистър Родни Титуисъл от Съвета по наследството — и онова, което ще ми сторят, ако ме набарат, е направо неописуемо. Бягам от закона, а в последно време тази писта е къса. Спипаха ме веднъж — няма да позволя да се случи повторно. Този господин тук няма да влезе втори път в бялата стая да го измъчват. Не пак. Тъй или иначе, това няма значение, понеже враговете ни ще си доведат баретите. Бог да е на помощ на всеки нещастник, когото спипат навън с федора… — Джо се усмихва отново и този път усмивката му е вълча, бойна, усмивката на вътрешния варварин във всеки англичанин, който до един крием за черни дни.