Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 328

След това от източната врата влиза един господин. Влиза тихо, сякаш не го чакат с нетърпение. Усмихва се, ръкува се и маха на присъстващите, и оставя слухът да го направи по-голям. Разперва широко ръце и прегръща уважаван другар, чиято банка специализира в дискретността.

— Лиъм! — Възкликва новодошлият. — Чума да ме тръшне дано! Лиъм Дойл, да му се не види, чух, че си бил умрял!

— Нищо подобно! — виква старовремецът. — Не съм си отишъл още и майната им на онез, дето им се ще да е така! В старата касичка още има парички!

— Сигурен съм, че звънкат! — отвръща събеседникът му — Наистина съм сигурен. Можеш ли още да танцуваш, Лиъм? Едно време танцувахте фокстрот е Каро в къщата на Примроуз Хил.

— Да му се не види! — отвръща Лиъм Дойл. — Ми че така беше! В онези дни с всякоя бих си потанцувал. Сега… нямам представа. Не съм танцувал от… ох… ами… — И гласът му пресеква.

Но преди разговорът да се вкисне, приятелят на Лиъм казва:

— Обзалагам се, че още си го можеш!

И Лиъм потвърждава, че си е така, може си го, разбира се! Разбира се, че го може.

После идва:

— Здраво, Саймън, знам, че си ти, мили Божке, това жена ти ли е? Колко готино, кълна се, на кралица прилича и не говоря за нашата проклета кралица, Бог да я поживи, за Титания става дума. Ами да! Може ли да целуна булката? — Новодошлият я целува, лепва една голяма на нежното, мило лице и се хили, все едно е спечелил награда. — И Големия Дъги! Видях, че си тук! Стани от пейката, човече! Нали помниш Дъги, Саймън?

Саймън го помни, всъщност едно време са се изпопребили и дяволите да го вземат, ако Дъги не е най-коравото копеле, което някога го е удряло, кълна ти се, Дъги, още го сънувам тоя момент как се задава оня ми ти юмрук към мене!

— Е — признава Дъги, — сега не ги мешам. Уча младите. Но от време на време им показвам това-онова, да се посмеем. Мисля обаче, че ме пускат да мина между капките… — И се усмихва с липсващи зъби, а всички си мислят: „Не и ако яката им се ще да слязат от ринга живи, нищо подобно“. — Ами ти, Саймън?

— Е, сега — казва Саймън, малко натъжен, — сега с друго се занимавам. Още следя бокса, така де… поне доскоро…

И отново следва съжалителен шепот. Толкова неща, които правехме заедно. Толкова закони, които нарушавахме и над които се надсмивахме. А сега се мъкнем наоколо и трупаме пари, и какво сме станали, ако не сме вече бандити?

Е, богати сме, разбира се, и това ни прави по-щастливи.

По-щастливи, точно така.