Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 300
Ник Харкауей
— Чернилка и горчилка, Там. Джо Спорк е.
Чичо Там — по-жилест и посивял, но определелено лично той — отваря с трясък вратата и зяпва госта си с грейнали на сбръчканото лице очи на лемур.
— Мамка му. Ша река, че е било неизбежно… Абе, млади ми Лохинвар, дето си в нелегалност и чума за всички домове, аз учил ли съм те, че хората от Пазара си нямат имена? Не казваме „еди-кой си е“, а „наричат ме“ и причината не е феите да не могат да ни извадят зъбите, когато спим с отворени усти по време на Лятната нощ, а просто за да можем винаги да отречем случилото се, та на стария Там да не му се налага да прибягва до „аз съм дърт пръч, офицер, твърде малоумен да познае търсен негодник, когато го видя“… — И добавя „Здрасти“, загледан в Поли Крадъл. — Ми добре, премислих, вземете влезте. Аз как се казвам?
— Хич и не знам — отвръща хитро Поли.
— Правилно са те отгледали — одобрява Там. — Не като Лохинвар. Винаги е бил проблемно дете.
— Дойдохме тук с крадена кола и той ще ми вземе още по-готина на тръгване, за да се чукаме като зайци по АЗОЗ — весело го информира Поли.
Там я поглежда и после простенва.
— Исусе — казва, — ама съм остарял.
Оставя вратата отворена, докато се тътри мрачно обратно навътре.
Двамата го следват. Там живее в бунгало и си тътри единия крак. Джо си мисли за страхотния крадец на коли от едно време и му става тъжно.
Къщата е претъпкана и не е много топла. Би трябвало да притежава овехтяло изящество, но няма такова. Просто е самотна. Лавиците по стените са пълни с книги — стари научнофантастични романи, смесени с броеве на „Юропиън Таймтейбъл“ и списания, които Там не е изхвърлил. Един рафт е запълнен изцяло с дневници на стари корабни компании.
— Търсят ме, Там. Търсят и нея, така предполагам.
Чичото не отговаря директно на Джо. Поглежда към Поли
— Кълна се в Бога — мърмори си, — той го прави, за да ме ядосва. Ой — обръща се към Джо, — ако не ми казваш, няма откъде да науча и не може да ме приберат, задето не съм се обадил на ченгетата, нали? Ще приема, че това е жално пъчене на хлапе с хубава работа, което иска да впечатли стара дружка на татко си. Ти, гигантски сплескан
— Трябва ми нещо, Там. Не е кой знае какво.
Там го изпепелява с неодобрителен поглед.
— Същият си като него. И той все това повтаряше, преди да изтърси изявление от рода на „Там, стари приятелю, чини ми се, че контесата на Коремокъркорис има прекалено много диаманти, пък нашите не ни стигат, тъй че си вземи инструмента, отиваме да катерим северната стена на връх „Къркорис Хол“ и докато се усетя, вече стоя пред ченгето и моля за милост, че и се преструвам на пълен идиот междувременно. Та, какво търсиш?
— Каквото е оставил при теб.
Там се мръщи:
— Сигурен ли си? Светът се мени, Джо. Сега не му е времето за живота на Матю.
— Сигурен съм.
Чичо му го премерва с поглед, после кима с думите:
— Трябваше да попитам, преди да ти го предам. Матю ти остави наследство. Каза, че никога няма да ти потрябва, но въпреки това го остави. Вярваше в предварителното планиране, когато това го устройваше…
