Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 285

Ела, часовникарю. Старият мъртвец ме обижда. Нека го довършим.

Ръскинитите се сбират — черни платнени кукли с протегнати ръце и празни качулки. Призраци за деня на Вси светии. Хора или машини? Джо мята Бастиън по първия и кучето се вкопчва в савана му и се захваща за работа, вършее страховито и оставя белези — Джо знае, че е така, понеже чува писъците. Досега не е имал представа, че ръскинитите могат да пищят. Гневът му си води бележки: болката върши работа.

Джо сграбчва втория монах и направо го вдига над земята. Опиумният хан стреля с пистолета си и ръскинитът поема куршумите — един, два, три. Шест. Нямаха ли пистолетите шест куршума? Този е с повече. Автоматичните побират до четиринадесет, смътно си спомня Джо, но това всъщност няма значение — разстоянието е късо. Той запраща монаха по Шем Шем Циен и открива, че ръцете му са заети с още един, но негодниците са толкова леки и така тромави. Зверски ухапва един, другия награбва и извърта ръката му в обратна посока, чува нещо да се троши и пука. Ха!

До него се е изправил още някой — едър и посребрен господин с ръжен: Боб Фоулбъри, бивш сержант от военноморските сили, се възправя в защита на съпругата си.

— Да ти го начукам! — крещи Боб. — Начукам! Начукам! Начукам! — и с всеки вик удря с ръжена точно в целта — но забавя все повече, старите мускули го предават. Джо сграбчва ръжена му… не, то било парче викторианска желязна тръба, още по-добре — и му изкрещява:

— Взимай Сисъли! Махни я оттук!

Боб отвръща:

— Прието, разбрано!

Това почти принуждава Джо да се усмихне въпреки всичко.

Боб изчезва, а часовникарят се обръща към следващия си враг, прасва го в лицето и го завърта, след това удря с лакът и в противоположна посока. Замахва с тръбата, чува издрънчаване и разбива метална глава.

Спомня си беса си в бялата стая. Оцеляването зависи от абсолютната липса на последователност. Майсторите на бойните изкуства го постигат чрез повторение — решението да нараниш е взето предварително, движението е упражнявано. Обикновеният човек се колебае, докато прецени какво е необходимо. Човечността изисква пресметливост: какво да сториш, докъде да ескалираш? Джо Спорк не толкова ескалира, колкото избухва — право нагоре, от дълбокия кладенец на гнева спрямо световните несправедливости, хладината на майка си и хлъзгавината на баща си, изоставянето на Дениъл от Франки и мекосърдечната му реакция към нея. Джо няма нужда да се сдържа. Той се сражава с машини и чудовища; и нещо повече — той не се бие. Той поправя нещо строшено. Светът с наличен в него Шем Шем Циен е дефектен, все едно са му ръждясали зъбчатките. Джо не чувства никакви задръжки.

Удрят го. Често го удрят доста силно. Наясно е с това, но болката е просто неудобство, а той има да обяснява много на противниците си. Прави го посредством осакатяващи удари и строшени крайници и няма да го спрат дреболии като някакви си удари срещу него. Контузията е нещо различно и той се пази от нея — но в набраната инерция и нажежения гняв има магия — всеки, който иска да го контузи, първо трябва да му влезе в обсега. От земята той награбва навеждащ се над него мъж за меката плът под ръката и дръпва. Противникът пищи, дърпа се назад и Джо Спорк използва тласъка нагоре, стъпва отново на крака и обръща ситуацията — стъпва по меко. Шем Шем Циен прокарва резка по ръката му с меча, Джо усеща леден студ и кръвта руква свободно. Той крещи и Опиумният хан се усмихва, отново пристъпва напред, острието се закача, почуква раменете на Джо. Той надава рев и се опитва да го докопа, дръпва му ръкава, докато Шем Шем Циен напредва леко към него. Пистолетът е в другата му ръка, но той не показва намерение да го използва. Влиза в защитата на Джо, шепне на ухото му почти като любовник. Джо подушва сяра по него и осъзнава, че вдишва изстрела, убил Еди. Дяволски откат наистина. Дъхът на Опиумния хан е с ментово ухание, а пръстите му са като менгемето на Дениъл.