Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 284

— Вон беше ходещ празен труп. В себе си нямаше съвършено нищо. Беше естествено чудо: тяло, което се преструва, че е жив човек. И в това тяло бушуваше отчаян глад да стане истинско момче… Толкова усърдно учеше. Учеше и учеше, и се упражняваше до безкрай, и накрая научи всичко. Движеше се като мен. Чувстваше същото като мен. Беше хирургически нагласен да прилича на мен. Седеше вързан за машините ми ден след ден и нощ след нощ, за да напасне мотива на живите си мозъчни импулси спрямо моите. Докато, малко по-малко, аз се върнах. Нима не виждате гениалността на технологията? Не? Възразявате, че може би съществува душа — специално различие, което не притежавам? Но помислете: ако има душа и тази част е избягала със смъртта на мозъка ми, то умът ми е оцелял. В който случай аз съм първият човек на света с не една, а две души.

Нападението започва с последните му думи, но той продължава да диша все така равномерно. Завърта меча напред и после назад, светлина се отразява по острието и другата му ръка замахва към Поли Крадъл, натиска спусъка и същевременно надава животински вой на триумф и наслада.

Само че Поли Крадъл вече не е на същото място. Джо я е грабнал — раздвижил се е още преди Шем Шем Циен, инстинктивно е отгатнал целта на речта на Опиумния хан. Понеже така правят копелетата.

Начева в гърдите му като стягане почти като от инфаркт, след това се разгръща едновременно във всички посоки като електрически удар. Когато достига връхчетата на пръстите на ръцете и краката му, отскача и очите му се отварят много широко. Вече вижда и то доста ясно. Странният едноцветен воал пред очите му се е разсеял и е отстъпил на ярки, жизнени цветове. Почти е сигурен, че сияе отвътре като тиквен фенер Тръпката стига до стомаха му и настъпва странен миг на покой преди Джо да успее да даде название на пристъпа си, а когато го прави, то му се струва недостатъчно за обзелото го чувство

Гняв.

Не е като червена мъгла или гръмотевична буря, по-скоро все едно са вдигнали камък от раменете му и ярка светлина залива целия свят.

А, ясно. Значи така било, а?

Майната ти и на теб в такъв случай.

Човек, който измъчва в бели килии, който мрази и не оценява красотата на онова, което съсипва; човек, който отново и отново, до безкрай, взима каквото не е негово и който съвсем спокойно строшава странната, прекрасна библиотека на ума на Еди Банистър: за първи път в целия живот на Джо той е срещнал някого, когото може да удари с цялата си сила и без страх, че ще прекали. Даже ще му бъде малко. Чува Поли Крадъл и брат й да казват нещо като „давай“, което е по-вероятно „недей“, но в гласа на момичето долавя същата твърдост като своята и вътрешното й одобрение, макар умът да я подтиква към предпазливост.

Джо сбръчква лице в гримаса на вбесен глиган и се втурва право срещу Шем Шем Циен. Вбесено гъргорене отеква съучастнически в гърдите му, той забелязва кучето Бастиън, сграбчва този невероятен съюзник с едно движение и продължава напред. Ръмженето на кучето се превръща в боен химн.