Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 272

— Та така. Хванали са ме, че забелязвам какво става, нали? Един ден се явявам с чантата си и ей го и тялото, но е… прясно. Още топло. За малко да се опикая, а после чувам сирени. Не ми хрумва какво става, докато не влизат през входната врата. Бяха ме насадили хубаво, нали така, за да поема вината за всичките накуп. Петдесет-шейсет нещастни мъртви копелета… и накрая и онази задна стая, нали?

Задната стая беше знаменита — наистина. Пери се разширявал, поне според общоприетата версия. Очевидно серийните убийци така правят. Не им стига едно изражение на лудостта им, та развиват все повече и повече странности, отвратителни ритуали и апетити, докато не ги спрат.

В задната стая се намирало семейството на последната жертва. Стореното накарало един от разследващите детективи да се предозира. Двама напуснали силите на реда.

— Казаха, че съм бил все аз — докладва Пери дървено. — Майката, детето. Все аз. Съжалявам, че вече не мога да се разплача — додава, — но съм бил вътре над година. Първо полицейския разпит и после някаква болница, и сега тук. Все съм Вон убиецът, през цялото време. Вече съм с изкуствени зъби, понеже ги строшиха от ритане. Аз съм… сега съм, какъвто никога не съм бил. Това се случва, нали? Губим себе си. Ставаме някой друг… — той потреперва.

* * *

— Ами ти? — пита Вон Пери най-накрая. — Каква е твоята история? Както го дочух, мразят те дори повече от мен.

Джо въздъхва и го снабдява със съкратена версия на скорошните събития и дори още по-обобщено описание на живота в Дома на Спорк. Не иска да допусне Пери в живота си, дори ако признанието му е вярно. Не би споделил повече от необходимия минимум интимни подробности с човека, който смята да даде на мистър Ординъри да опита от собственото му лекарство.

— Механични пчели — повтаря Вон Пери. — И казваш, че е голямо събитие?

— Огромно е. С размер, достатъчен да раздуха война.

— Дявол го взел.

Пътната настилка се сменя и свиренето на гумите преминава в басов тътнеж.

— Е, каквото и да значи това — продължава Пери, — имам да ти кажа още нещо. Предполагам ти го дължа — или пък на проклетия Далтън. Разплата. И то също е важно.

— Какво е то?

— Твоят приятел Тед… ми се изповяда, това е думата. Понеже едно време съм бил оплаквач. Не му казах, че така и не ме приеха. Не изглеждаше важно в този момент. Не и за него във всеки случай… — на лицето на Пери се изписва подобие на ужас. — Беше целият оплескан. Бяха си го изкарали на него, после му бяха дали да разбере кой съм и го бяха довели при мен. Искаха да се страхува от Чудовищния Вон, нали разбираш, но вече не му пукаше. Нещо беше строшено в гърдите му. Чуваше се как пльока… та той искаше опрощение… — Пери въздъхва. — От мен. От всички хора на Божията Земя, искаше изкупление от единствения, когото смятат за най-гадното копеле, вървяло някога по нея. И не можех да му го дам, понеже е минало толкова време, откак някой ме е гледал с друго освен с омраза, та думи не ми бяха останали. Само го зяпах и той изхъхри тая работа и после умря… — Вон Пери потреперва. — Нали е в теб онова, което искат? — пита внезапно. — Така де, не е просто някаква глупава шега? Не е пълна загуба на време?