Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 27

При тези думи осъзнава — твърде късно, — че Били му е сложил капан.

— Ами, Джоузеф, макар да не обичам да се хваля…

Следва силен смях, който кара хората наоколо да ги зяпат — особено младата, флиртаджийски настроена сервитьорка, чието лично внимание Били Френд се старае да спечели още откакто са седнали в заведението.

— Били…

— Това е книга, Джоузеф.

— Книга.

— Нещо такова, да.

— Тогава си губиш времето. Не се занимавам с книги. Искам да кажа, да, харесвам ги. Книгите са хубаво нещо и трябва да има повече от тях. Но не съм подвързвач, специалист по хартия или реставратор. Не мога да ти помогна с повредена книга.

— С тази ще можеш.

— Книгата с часовников механизъм ли е?

— Точно така.

— Понеже, ако не е с механизъм, няма какво толкова да направя за нея, нали? — Джо замлъква. Тази размяна на реплики не се е развила, както си е представял, докато я е преигравал наум. — Какво ще рече „точно така“?

Били жестикулира, за да подчертае величието на онова, което се кани да предложи.

— Предметът е съчетание от книга и устройство. Хартиената част е в приемливо, макар и опърпано състояние, с хубава кожена корица, прилича на дневник. Странното е, че външните ръбове са щамповани на дупки, така че книгата като цяло представлява комплект перфокарти или поне така изглежда. Човек би си рекъл, че е еквивалент на барабана в някоя от музикалните ти кутии. Нали?

Джо Спорк кима в съгласие. Били продължава да жестикулира за емфаза, която с наслада нарича „емвляза“, понеже по този начин предизвиква реакция у дамите.

— И пак там, в същия чувал, в същия дрънчащ стар куфар и на същия олющен таван, където се намира и книгата, има цяла колекция вехти, разпарчатосани чаркаляци и колелца, които биха могли при подходящите обстоятелства и чрез вмешателството на опитен майстор в занаята — например твоя милост — да образуват някакъв вид механизъм, който, според моята изтънчена експертиза, ще успее да прикачи въпросната книга към вала си. Нещо повече, към тях върви и елемент, който не съм способен да опиша другояче освен като голяма златна топка, която образува част от механичния апарат, чиято функция към този момент не съм разгадал. Истинска главоблъсканица! Книга, която е нещо повече от книга и потенциална машина, която да я използва. Поради това, за да избегна използването на неологизъм, Джоузеф, което, както знаеш, презирам, я наричам „джунджурия“.

Джо Спорк се взира с присвити очи в Били. Не го радва с такава лекота да го водят за носа. Знае, че приятелят му е наясно, че такива задачи му доставят особена наслада. Като компенсация за удоволствието непременно ще го сполети нещо, цепещо на две законовия косъм, или може би просто ремонт с вцепеняваща досадност.

— И какво ще трябва да сторя в замяна на работата по тази джунджурия?

— Нищо скучно, Джоузеф, просто едно малко ремонтче — нито е глупаво, нито е гадно, нито е престъпно… — Били замлъква. Сигурно е прочел в изражението на Джо нещо, което му подсказва, че Спорковото търпение е на изчерпване. Вдига умиротворително ръка. — Нека ти покажа пациента, става ли? Доста е специален! — И вече е извадил на масата вързоп. Не минава и секунда, преди да го разгърне. В притихналото кафене уредът е потресаващ. — Пиперливко е, а? Тези викторианци много са си обичали играчките. Техните еротомати, бих ги нарекъл смело. Техните „как ей татенцитуу“, макар че туй изглежда по-скоро като „как е татиту, мадам, и дали мога да ви налея нещо подир края, а и за сестра ви, бива ли?“. Едно време познавах две такива сестри, да знаеш. Страховита двойка бяха!