Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 218

— Франки…

— Бях много млада, Еди. Бях влюбена. Глупава история и не внимавах. И да, имах дете. Матийо. А после… окупацията, войната. Те бяха на кораба. Спомняш си — за тях научихме, когато се прибрах у дома.

Бежанският кораб. Онзи, потопеният.

— Франки! Толкова съжалявам, че не съм те питала!

— А аз съжалявам, че не ти казах…

Имаше и още нещо, което французойката не споделяше, но Еди не искаше да я притиска.

* * *

Франки повече не се върна в болницата. Еди не можеше да разбере защо, щеше й се да може да й подържи ръката. Прие, че Франки се е бояла да не би пациентката да умре; че не може да понася да я гледа толкова слаба. Притесняваше се, че може наистина да се спомине, а тогава Франки ще се чувства виновна. Притесняваше се, че французойката не идва и това може да е от значение, но не беше. Просто я караше да плаче насаме. А след това я сполетя и друго съмнение — силно нечестно, нелюбезно и неизбежно: че Франки си е намерила някой друг.

На Еди не й пукаше дали Франки се чука с целия полк „Колдстриймска стража“, стига да не спира да я обича. Стига да продължаваше да я има на този свят, с все глупавите й преработки на чайници и панталоните от тапицерия, и начина, по който косата й винаги падаше в чашата, когато пиеше…

Еди се прибра у дома и откри, че апартаментът е празен. Ни следа от Франки. Никаква пастелна математика. Беше студено и тъмно. Отиде до „Лъвлейс“ — до странния вагон, изпълнен с намотки, цистерни и бълбукащи стъкленици. И там я нямаше. Обади се на Аманда Бейнс и откри, че е на док и „Купара” е дошла за ремонт, а Франки не е там. Накрая отиде и при клетката на слоновете в лондонския зоопарк, където единственият дебелокож служител на британското правителство обитаваше специално ограждение и имаше лична баня. Даде му да похапне парчета плод и листа и по някое вързопче водорасли в името на старите времена и се почуди колко ли от казаното разбира слонът и дали неговият вид си разменя клюки.

Мълчалива и затворена, Франки се върна точно когато Еди отново излизаше на поредна мисия. Зацелува приятелката си, сякаш светът свършва, и плака на рамото й, после избяга в спалнята и правиха любов до безкрай, а Франки каза, че съжалява, ужасно съжалява, че не е идвала в болницата. Не казваше защо, нито къде е ходила. Посред нощ Еди се събуди и я видя да стои на прозореца и да гледа на юг.

— Къде беше? — попита я накрая в ужасната тишина. — Имах нужда от теб.

— На друго място, където бях нужна повече — отвърна Франки. — Обещавам, Еди. Това няма да се повтори.

Но, разбира се, то се повтори.

Еди каза на Абел Джасмин, че повече не може да пътува и трябва да си стои у дома. Той отвърна, че напълно я разбира. Светът и бездруго се променяше и вероятно беше дошло време на пост да застъпят нови стражи.

На Еди новата смяна й се стори много ефикасна.

Франки идваше и си отиваше, и тя не знаеше къде ходи. Накрая стори онова, което винаги си обещаваше, че никога няма да направи — проследи я. Видя Франки да хваща такси до часовникарско ателие на „Куойл Стрийт“ и как сърдечно я посреща малкият майстор с тъжното си птиче лице и откритото си обожание. Еди седна на една пейка в скромната си, очевидна маскировка — бясна, че не са я разкрили, и още по-бясна на Франки, че е така любяща, толкова вярна и тъй истинска. Това не беше афера. Беше друг живот. Не включваше секс. Беше много по-лошо.