Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 220

— Машината — сподели Абел Джасмин и това беше всичко, което Еди имаше нужда да узнае. Франки беше изпробвала машината и някак си я беше сглобила погрешно. Или, повероятно, твърде правилно.

— Закарай ме до „Лъвлейс“ — каза тя на Рен на предната седалка на служебната си кола. — Нали знаеш какво е това?

— Да — отвърна момичето и Еди осъзна, че остарява, понеже Рен й се стори твърде малка, за да кара.

* * *

Еди седеше на предната пътническа седалка и слушаше повърхността на пътя да шушне под колелата. Познаваше пътя и знаеше накъде отива. Принуждаваше ума си да не блуждае върху въпроса какво ще намери, когато стигне дотам. Когато пресякоха Тамар и се отклониха от главния път, беше междинен час — твърде късно да е същински здрач, но още рано за пълния мрак. Нервното бърборене на спътничката й затихна, когато тя се съсредоточи върху завоите и спусканията и съвсем секна когато стигнаха външния периметър и ги пропуснаха през него. Линейки се стрелкаха беззвучно в другата посока. Еди беше чувала някъде, че ако не използват сирената, това значи, че пациентът е вече мъртъв.

По пътя имаше войници, подминаваха ги микробуси, пълни с войници, и войници стояха на стража около селски къщи и вили — обикновени ветерани, калени на служба. Бяха мрачни и уморени, а когато колата премина през малка групичка сгради на върха на хълм — твърде голям да бъде ферма и твърде малка за село, — Еди видя един редник да повръща в канавка. Другарите му го държаха да не падне. Беше попадала на британски войници, които се подиграват едни на други по време на полеви ампутации. Никой от тези тук обаче не се усмихваше.

Колата намали и Еди за момент си помисли, че са пристигнали, но пътят просто беше препречен от голям, закрит със зелен брезент камион. Беше чукнал каменната ограда на един завой и беше свалил голям гранитен блок. Трима войници с лост го претърколваха от пътя. Еди ги гледаше. Вътре в колата звукът беше приглушен. Тя чуваше ясно дишането на Рен.

Миг по-късно нещо се пльокна влажно в предното стъкло. Еди се дръпна назад в седалката си, стресната от широката, зейнала паст, размазала се по прозореца. Видя кръг с червени устни и струйка слюнка. Беше успяла да насочи оръжието си към нея още преди да осъзнае, че принадлежи не на избягал лъв или гигантска пиявица, а на брадат мъж с официално синьо сако. Рен се беше извърнала в седалката, готова да засили колата назад и да изчезнат. Погледна към пътничката си за инструкции и Еди, задържала оръжието в ръка, вдигна длан — почакай.

Мъжът ближеше стъклото и го смучеше, опитваше се да се хване за него и безнадеждно се сурна надолу до земята. Зад него имаше още двама души с провиснали ченета, стенеха и неестествено се смъкваха от каросерията на камиона. Единия стискаше нож и вилица. Вечерно парти, осъзна Еди. Бяха облечени за вечеря. Онзи с шанцовия иструмент режеше безцелно йз въздуха. Другият местеше крак пред крак — странна птича походка, бързо-бързо, бавно.