Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 172

Миг по-късно Джо стъпва на слузестото долно стъпало на склада и отваря вратата. Грабва торбата с плочите, с все златната пчела и загадъчните инструменти, като му се ще да се е сетил да добави и преносим грамофон към тях, и се обръща да си тръгне. Забелязва, че нещо пада от тесния перваз над него. Първата му мисъл е за мъртва гарга или торба с боклук, която рухва от первазите отгоре. После то сякаш се издува, изправя и сковава.

На прага стои безлик силует, облечен в черен лен.

Вещица. Вампир. Прокажен.

Отваря уста да заговори. Ръскинитът минава през вратата и го поглежда. Или поне Джо смята, че го гледа. Накланя леко глава насам, после натам. След това го пренебрегва и се насока покрай него към полиците.

Исусе. Сляп е.

Но не, не е вярно. Заобикаля го сръчно, пристъпва и около натрупаните по пода боклуци.

Просто не се интересува от него.

Джо стои насред мъничкия си склад, съвсем неподвижен, и се чуди какво да прави. После полекичка тръгва към вратата.

Ръскинитът се хвърля и направо изстрелва ръце по права линия към него. Платът издава остро пукане при изпърхването си. Джо дръпва главата и шията си от пътя на опасността, но дланите — облечени в ръкавици, омотани в плата, кокалести, безплътни под савана — посягат към раменете му, за да го приковат. И са налудничаво силни. Тесните пръсти като белезници и неподвижните мускули го спират на място. Безликото лице се извръща към неговото, но под воала сигурно има маска — противникът притиска глава към неговата, докато се борят тромаво. Джо се опитва да нанесе удар, но врагът не поддава. Опитва се да разтвори ръце. Покритото с плат лице се стрелва отново напред със страшна скорост. Майсторът се дръпва и чува щракане на челюсти като човка. Захапката му се струва солидна, като че се затваря врата на скъпа кола. Остри зъби. Исусе. Чува стържене, за което се надява да е дишане. В гърдите му расте страх, загнезден е дълбоко в червата и е опияняващо силен, защото това, с което се бори, изобщо не е човек.

Бягай. Бий се. Оцелей.

Целият му живот от толкова време насам е свързан с бягството, че инстинктите му за бой са ръждясали, но тук, в това тясно малко пространство с реката от едната страна и тъмните коридори на лондонското минало от другата, няма накъде да се бяга. Чудовището е лошо и отстъплението му е препречено. Той тромаво си стъпва на краката и се юрва напред. Оказва се странно лесно. Джо е силен. По-силен, отколкото обикновено си мисли. В същото време усеща, че ръскинитът се опитва по-скоро да го възпре, отколкото да го убие. Може би имат заповеди относно Джо Спорк.

Което не е никак успокоително.

Той вдига ръскинита във въздуха и го блъска в стената, като използва врага си вместо възглавница. Няма реакция. Няма дори изпъшкване. Джо повтаря и усеща, че хватката на лявата ръка омеква леко. Вдига врага и пак се засилва. И отново. Борят се усукват се един около друг. Джо влиза в нелсън, пъхнал ръка под брадичката на противника си, за да не го ухапе, забива рамо в подмишницата на врага, за да извади тази му ръка от боя. През цялото време главата посяга към него — непрестанно, треперливо, змиеподобно движение, което е някак си извънредно неправилно и много страховито. Джо крещи някакви безсмислени думи, които ще рекат „махай се“, и блъска здраво врага си. Идва му като взрив от петите през бедрата и в ръцете — цялата му тежест и мускулна мощ се съсредоточават в гърдите на врага.