Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 169

— Нямам представа. Вселената е неразгадаема. Непрозрима. Понякога и непоносима.

Ейри се усмихва нежно, опрощаващо и съчувствено. После добавя:

— Много съжалявам, Джоузеф. Нистина… Имам нещо за теб. Негодниците оставиха една торба на боклука. Дъщеря ми отиде да я прибере. Опитах се да я спра, понеже ме беше страх. Но сега се радвам… той влиза в магазина си и излиза със светла пластмасова торбичка, в която има парчета дърво, зъбчати колела и строшените останки на две сини керамични паници. — Не е кой знае какво и не знам какво… е, вътре има и парчета от пружини и тъй нататък…

— Благодаря, Ейри!

Магазинерът кима отново и се обръща да се прибере. След това спира и пак се извръща, по-колебливо. Джо вижда вината и срама в очите му.

— Джоузеф, ще го сметна за услуга, ако не ми се обаждаш известно време. Докато това не приключи. Не искам магазинът ми да изгори. Не се гордея, че те моля, но ти сам предложи.

Джо кима под идиотската си шапка.

— Разбира се, Ейри. Напълно те разбирам.

— Не е като да не сме приятели…

— Ейри. Разбрах те. На твое място щях да сторя същото.

* * *

— Исках да видя къде живееш — възмущава се Поли.

— Съжалявам.

— Боже, че това не е по твоя вина.

Изказването й е толкова изумително точно и важно наблюдение, че Джо за малко да се разплаче. Вместо това преглъща горчиво. В гърдите му бушува целеустременост там, където е очаквал само пустиня. Все едно Поли го обръща с хастара навън и онова, което би следвало да го смаже, вместо това го прави по-силен.

Полицаят отново гледа към тях. Поли Крадъл полека под. карва колата край ъгъла.

— Сега накъде?

До речния склад надали ще може да се стигне по обичайния маршрут. Почти със сигурност ще привлече ненужно внимание стара дама, висока шест фута и с шапка с плодове „Кармен“ тръгнала по задните улички в компанията на тъмнокоса мацка с еротични пръстчета.

— Насам, после надясно — казва Джо на Поли, после я повежда през лабиринт от криви улички и изоставени складове. Двукратно на практика минават през самите сгради — пещероподобни пространства, където вие речният вятър и по счупените прозоречни рамки висят парцали. Надява се да не срежат гумите на нещо.

Няколко минути по-късно спират на дълъг дървен пристан. Дебела намотка електрически кабел минава по ръба му над водата и накрая се гмурва в люка на масивния стар влекач. На борда му, близо до носа, стои русокос мъж с татуирано на едното рамо пони. На нещо като каишка държи набито прощъпалниче в спасителна жилетка и се мъчи да превъзмогне детинския му бунт, като чете на глас от оръфана книжка „Мечо Пух“. Гриф Уотсън е анархист и съпруг на анархистка, да не споменаваме, че е и теоретичен собственик на злото котище, известно само като Паразита, но изглежда по-скоро като човек, способен да напише книга за професионален риболов с муха.

— Ахой, Джо! — виква той. — Накъде плаваш?

Във въображението му къщата — лодка е сериозно корабоч плавателно средство, което не е закотвено завинаги на калния бряг на Темза.

— Здрасти, Гриф! Това е Поли. Поли, това е Гриф.