Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 168
Ник Харкауей
— Насаждат те на пачи яйца — обяснява Поли Крадъл.
— Какво?
— Правят ти номер. С целия този хаос и объркване. Оставят сред вещите ти място за вместване на улики впоследствие. Когато търсят истината, ченгетата са много пунктуални… — Тя се обръща към него. — Не гледай така изумено. Аз съм Крадъл.
— Този часовник — мърмори Джо — е на двеста петдесет и девет години. Никому не е сторил зло.
— Съжалявам, Джо.
Заинтригуваният полицай надзърта към колата. Поли Крадъл не му обръща внимание.
— Всъщност не е мой. Тоест аз го притежавам, но никога не съм възнамерявал да го задържа — Джо свива рамене. — Взех го, за да го продам. Но е… истински. Човек може да прекара цял живот в размисли какво се е случвало пред него, как е получил всичките си дребни белези. Според мен е ходил в Америка и Индия. Имам доказателства. Този часовник е видял възхода и падението на империята. Надживял е кралица Виктория. Дядо ми щеше да каже, че догмата на часовника е в неговата издръжливост. Или може би в майсторската изработка.
— Не мисля, че ги е грижа.
— Не. Предполагам, че не.
Джо се взира през прозореца на колата към строшената входна врата на дома си. Вижда разпилени и пръснати по земята вещи, и те са неговите. Изгъргорва измъчено и се надява, че — ако някой подслушва — му е прозвучал като стара дама Страхува се хората да не решат, че старицата умира, и да се притекат на помощ. Един от носачите поглежда към колата и изсумтява.
Колата потегля. Магазинът на Ейри е току зад ъгъла.
— Спри тук, моля те — казва Джо.
— Не е добра идея — Поли поглежда през рамо. Полицаят се е извърнал настрани. Тя се чуди дали не говори с някого. Струва й се твърде спокоен.
— Моля те, Поли.
Ейри стои пред магазина си, сплел пръсти на тила. Джо смъква прозореца и му изхъхря.
— Млади човече?
Ейри приближава към колата с поредица къси крачки, после се мръщи.
— Кой е там?
— Ейри, аз съм. Джо.
— Джоузеф? Не бива да идваш тук.
— Да. Не, не бива. Знам.
— Какво става?
— Насадили са ме, Ейри. Прецакват ме. Чувствай се свободен да отричаш познанството си с мен пред всеки, който пита. Трижди, ако потрябва.
Ейри въздъхва: протяжен стон на самосъжаление и оценяване на трагедията.
— Е. Трябваше да се сетя. Помислих, че са крадци, и ти се обадих. После се появиха и другите, и после и полицията — еДиН куп ченгета. Терорист ли си, Джоузеф?
— Не. Виня за това котката. Ако просто ме беше оставил Да я убия, когато можех…
— Това щеше да е грях срещу Върховната сила, Джоузеф, за който никога не бих си простил.
— Тази върховна сила обича демонични котки, но не и дилъри на антики, така ли?
