Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 157

— Виждаш ли? — казва тя на Мърсър. — Стига му да си помисли за това и вече не прилича толкова на умряла мишка!

Тези думи сигурно би трябвало да потушат готовността на Джо, но някак си не успяват. Поли да го нарече „умряла мишка“ е по-добре, отколкото някоя друга да го сметне за красавец — или поне така му се струва в момента. Душ или — изумителна идея — вана с балончета могат да се окажат просто началото на разкоша. Той все още стои с вдигнати ръце, но ги отпуска леко, за да благодари. Чуди се дали наистина иска Да прави секс с тази жена толкова, колкото си мисли, и дали не е само от въздържанието и кризата. А след това се чуди какво ли означава това, че се чуди дали му се ще да прави секс с някого. Естествено, че е въпрос на искане или неискане. Стига до заточението, че прекалено много мисли. Чуди се колко пъти на ден си казва същото нещо, после се спира, понеже Дръзката реттепционистка го гледа така, сякаш чува всяка негова дума.

— Колата ми е паркирана отзад — казва тя.

— Добре тогава — Мърсър оставя чашата си. — Ще поддържаше връзка.

* * *

Поли кара много поддържано и стилно старо „Волво“ от времето преди фирмата да започне да произвежда коли с идеята за вдъхване на кутиеста солидност — от онзи период, когато беше континентален дизайнер с око за пищните извивки и качеството. Самата кола е сребристосива, с хромов финиш. Кафявите седалки са изключитено меки и ухаят на пчелен восък. Поли завърта ключа и двигателят патъкпатъква с прозявка, после заръмжава леко, като сънена котка, надушила риба тон. Коланът е истинска старомоден спортен и Джо се измъчва със слагането му, до голяма степен и защото е твърдо решен да наблюдава Дръзката рецепционистка, докато тя се върти и се намества удобно в гнездото си, после се пресяга с две ръце да грабне коланите и да ги защипе на гърдите си. Под гладката й кожа шават мускули и Джо дори успява да вкуси аромата й на устните си. Примигва стреснато.

Поли се усмихва.

— Тази кола — казва гордо — е печелила състезание в Монако през 1978 г. Разбира се, не съм я карала аз. Но вече ме е имало. На косъм.

Сега той вече знае възрастта й — малко по-възрастна, отколкото би отгатнал, но по-млада от него самия. Дали е имала Намерение да му го каже? Да му даде да знае, че са от съвместими поколения?

— Подуши ли кожата? — пита Поли.

Той кима. Колата ухае обилно на стара кожа, напукана Полирана и на едно-две места — зашита. Все едно е клуб с членство в Сейнт Джеймс или там, където баща му би могъл да играе карти с някои от Старите съучастници.

— Понякога просто долепям нос до нея и вдишвам. Мммм! Прекрасно!

Очите на Поли сияят ярко. Тя обича чувствеността, обича света. Джо смята това за… възхитително и малко стряскащо. Аз съм къртица. Аз се крия в компанията на жена, която обожава слънчевата светлина и дъжда.

Щом вижда, че и той си е закопчал коланите, Поли настъпва педала на газта.

Колата потегля, все едно са я шляпнали по дупето, и главата на Джо отскача леко от облегалката на седалката. Всъщност има и подложка за глава, която вероятно е модификация от по-късно време, макар и не твърде късно, понеже изглежда като направена от глина. Поли изсумтява тихичко, придава си виновен вид и сменя скоростта, с което за малко отново да повтори номера. За кола на такава възраст тази на рецепционистката е изумително подвижна.