Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 131
Ник Харкауей
— После ще си отспиш. Съжалявам, Джо. Иди си наплискай лицето. Ако ти трябва още кафе или някакъв друг стимулант, може да бъде уреден, но няма как да те чакаме да спинкаш. Не е време за спане. Време е да поговориш с адвоката си, понеже към този момент не знам достатъчно, за да те опазя от беди.
Джо се мръщи.
— Просто разкарай цялата работа от главата ми. Не навлизай в подробности. Аз съм дребна риба. Нищо не съм направил. Никога нищо не правя. Просто глупост.
— Джоузеф, откакто си легна, посвърших едно-друго. Пуснал съм в ход разнообразни оплаквания за фалшив арест и петиции за откриване, които ще оставят хартиена следа и ще предизвикат объркване и скърцане със зъби в Дома на Титуисъл. Започнах да разследвам и сделките на Били Френд и съдружниците му още поколения назад, така че скоро без съмнение ще знам повече за трупове и кражби на антики, отколкото някога съм си представял. Обаче това са странични дреболии и ти го знаеш — и силно подозирам, че тази дивотия ще избие на политика. Ако случаят е такъв — ако това е държавно дело от национално ниво, — тогава силно ще намалее ефикасността на Крадъл да застава между теб и злодеите, понеже напоследък те са придобили гнусния навик да пренебрегват закона. Така че, моля те за свое собствено добро и заради моя здрав разум кажи ми какво се е случило и какво става. Понеже, да не намеквам твърде тънко, заради теб съм стъпил на пътя на великана и трябва да знам повече, за да избегна смачкването под закривените куки на ноктите му.
Джо Спорк свива рамене в знак на съгласие и Мърсър подема:
— Били ти се е обадил. Отишъл си да се срещнете.
— Да.
— Продължавай.
— Имаше работа за мен. Да се почисти и инсталира един предмет. Почистих вещта, огледах я и тя… се оказа различна.
— Обясни „различен“, моля те. За онези от нас, които не присъстват.
— Уникална. Специална. Изумителна. Сложна. Невъобразима.
— Добре.
— Заедно отскочихме до Корнуол. Книгата — Били я наричаше „джунджурия“ — се оказа част от нещо като голяма подвижна скулптура. Един луд се навърташе наоколо и се грижеше за нея. Включих я. Отвътре излязоха пчели.
— Лудият има ли си име?
— Тед. Тед Шолт. Представи се като Пазителя, прозвуча като титла.
Мърсър кима.
— И пчелите излязоха от скулптурата?
— Механични подобия на пчели. Имаше също и истински. Тед ги гледа. За компания, струва ми се.
— Сториха ли ти се забележителни с нещо?
— Те съществуваха, което само по себе си е забележително. Бяха много скъпи. Имам предвид скъпи като произведения на Картие, разбираш ли? Нали си спомняш за тъканото злато?
— Любимата тема на дядо ти.
— И те бяха изтъкани. Поразителни. Но не говореха езици не превръщаха водата във вино, нито излитаха към залеза. Просто… — Джо млъква за момент.
— Какво?
— В един момент ми се стори, че са го направили. Очевидно не са.
— Превърнали са водата във вино?
— Не, отлетяха. Прекалено са тежки. Били са от истинските.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Откъде?
— …ами, другите бяха на пружина. Направени са от злато!
— Значи всъщност само предполагаш.
— Мърсър…
— Джо, колкото и да ме отвращава да вярвам на каквото и да е, чуто от хора като Родни Титуисъл, нещо особено
