Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 107

— Карай да върви. Първи въпрос: ти полковник Мъстард ли си?

— Не.

— И не си като полковника по никакъв начин, форма или вид?

— Не.

— Би ли могъл някой нелюбезно да си представи, че имаш вид на военен? Да си влизал в библиотеката, понесъл водопроводни чаркове?

Дойдох да търся Били. Трябваше да говоря с него. Влизал съм във всички стаи, но не съм пипал почти нищо. Взех си ръжен.

— Вярвам, че не си го донесъл със себе си.

— На Били е.

— Добре. След малко апартаментът ще гъмжи от недоволни ченгета. Първият им инстинкт ще е да те оковат в пранги и да ти оставят впечатлението, че отиваш завинаги в затвора. Затваряй си устата, докато се добера дотам. Не проговаряй, даже и за да кажеш „Добър вечер, господин полицай, трупът е ей там“. Просто сочи. Не прави доброволни признания. Не бъди полезен. Стой в коридора — в коридор ли си?

— Там съм. Преди това бях в апартамента. Той е на леглото си.

— И не се съмняваш, че си го пипал колкото се може по-малко? Не се е случило да прегръщаш починалия в порив на зле разбрана привързаност към малкото копеленце, не си се омазал в кръвта му и него — в конци от дрехата си?

— Той е завит с чаршаф. Не съм го отвивал.

— Добре. Чудесно. Каква беше първата ми инструкция?

— Не казвай нищо. И да чакам.

— А казах ли ти да правиш каквото и да е друго? Да съм ти давал например разрешение да умуваш върху живота на стария си приятел Уилям и неговите потайности? За споделената ви история като дилъри на напълно законни антики?

— Не. Каза да не казвам нищо и да чакам.

— Прекрасно. Тогава ще помоля салонния управител да увие агнешкото в малко фолио и да затапи бутиката с виното, и ще си направим пикник.

— Не съм гладен.

— Докато се оправя с тази история и ще си огладнял, Джоузеф. Приключението ти най-вероятно ще се превърне в дълго и протяжно соаре. При какви обстоятелства можеш да предлагаш помощта си на Ордена на куката?

— Никакви, докато не дойдеш.

— Така че да мога да преведа всичко, което казваш, в слова, които ще са понятни за поклонниците на Куката и нейните дружки Боб Съдията и Чарли Прокурора като „Не съм някакъв дребен нещастник, който можеш да насадиш за това отвратително престъпление, аз съм само свидетел и такъв ще си остана“.

— Разбрано.

— Тръгвам към теб, Джоузеф. Бетани?

— Приготвяме стая за случая, мистър Крадъл. Дръжте ни в течение.

— Непременно.

* * *

Джо Спорк се обляга на стената и чака.

Христе, миризмата.

Диша през устата си и има чувството, че така избягва да изпълни някакъв дълг. Когато приятелят ти се разлага, несъмнено е редно да вдишаш смъртта му. Да не го сториш изглежда извънредно превзето.

Били, ти си идиот. Беше идиот.

Казано с отчаяние, не осъдително. Следва разтоварващото признание:

Но беше мой идиот. Мой приятел.

Джо си представя как погребва Били, оплаква го и усеща липсата му всеки път, когато мерне някоя викторианска еротика, после полека го забравя и той започва да му липсва все по-рядко, животът си тече по-самотен и в крайна сметка Били наистина си е отишъл, изоставен дважди в своя край.

В същото време друга част от него презира цялата тази любов и поетичност; тя търси опорни ръбове, пътища за бягство и убежища. Джо колебливо я окуражава. Освен ако точно днес не са започнали да стават повече съвпадения, отколкото вчера, този проблем не само е лош, но и ще го преследва. Долавя дъха му дори при отвратителните тленни останки на Били. Така че, докато чака Мърсър и предсказаната орда готови за арест полицаи, Джо Спорк с нежелание преравя криволиците на ума си за стари навици и начини на мислене — и този процес неизбежно започва, както би трябвало да става с всички дискусии за грешните дела, с Матю „Картечаря“ Спорк.