Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 107
Ник Харкауей
— Карай да върви. Първи въпрос: ти полковник Мъстард ли си?
— Не.
— И не си като полковника по никакъв начин, форма или вид?
— Не.
— Би ли могъл някой нелюбезно да си представи, че имаш вид на военен? Да си влизал в библиотеката, понесъл водопроводни чаркове?
Дойдох да търся Били. Трябваше да говоря с него. Влизал съм във всички стаи, но не съм пипал почти нищо. Взех си ръжен.
— Вярвам, че не си го донесъл със себе си.
— На Били е.
— Добре. След малко апартаментът ще гъмжи от недоволни ченгета. Първият им инстинкт ще е да те оковат в пранги и да ти оставят впечатлението, че отиваш завинаги в затвора. Затваряй си устата, докато се добера дотам. Не проговаряй, даже и за да кажеш „Добър вечер, господин полицай, трупът е ей там“. Просто сочи. Не прави доброволни признания. Не бъди полезен. Стой в коридора — в коридор ли си?
— Там съм. Преди това бях в апартамента. Той е на леглото си.
— И не се съмняваш, че си го пипал колкото се може по-малко? Не се е случило да прегръщаш починалия в порив на зле разбрана привързаност към малкото копеленце, не си се омазал в кръвта му и него — в конци от дрехата си?
— Той е завит с чаршаф. Не съм го отвивал.
— Добре. Чудесно. Каква беше първата ми инструкция?
— Не казвай нищо. И да чакам.
— А казах ли ти да правиш каквото и да е друго? Да съм ти давал например разрешение да умуваш върху живота на стария си приятел Уилям и неговите потайности? За споделената ви история като дилъри на напълно законни антики?
— Не. Каза да не казвам нищо и да чакам.
— Прекрасно. Тогава ще помоля салонния управител да увие агнешкото в малко фолио и да затапи бутиката с виното, и ще си направим пикник.
— Не съм гладен.
— Докато се оправя с тази история и ще си огладнял, Джоузеф. Приключението ти най-вероятно ще се превърне в дълго и протяжно соаре. При какви обстоятелства можеш да предлагаш помощта си на Ордена на куката?
— Никакви, докато не дойдеш.
— Така че да мога да преведа всичко, което казваш, в слова, които ще са понятни за поклонниците на Куката и нейните дружки Боб Съдията и Чарли Прокурора като „Не съм някакъв дребен нещастник, който можеш да насадиш за това отвратително престъпление, аз съм само свидетел и такъв ще си остана“.
— Разбрано.
— Тръгвам към теб, Джоузеф. Бетани?
— Приготвяме стая за случая, мистър Крадъл. Дръжте ни в течение.
— Непременно.
* * *
Джо Спорк се обляга на стената и чака.
Христе, миризмата.
Диша през устата си и има чувството, че така избягва да изпълни някакъв дълг. Когато приятелят ти се разлага, несъмнено е редно да вдишаш смъртта му. Да не го сториш изглежда извънредно превзето.
Казано с отчаяние, не осъдително. Следва разтоварващото признание:
Джо си представя как погребва Били, оплаква го и усеща липсата му всеки път, когато мерне някоя викторианска еротика, после полека го забравя и той започва да му липсва все по-рядко, животът си тече по-самотен и в крайна сметка Били наистина си е отишъл, изоставен дважди в своя край.
В същото време друга част от него презира цялата тази любов и поетичност; тя търси опорни ръбове, пътища за бягство и убежища. Джо колебливо я окуражава. Освен ако точно днес не са започнали да стават повече съвпадения, отколкото вчера, този проблем не само е лош, но и ще го преследва. Долавя дъха му дори при отвратителните тленни останки на Били. Така че, докато чака Мърсър и предсказаната орда готови за арест полицаи, Джо Спорк с нежелание преравя криволиците на ума си за стари навици и начини на мислене — и този процес неизбежно започва, както би трябвало да става с всички дискусии за грешните дела, с Матю „Картечаря“ Спорк.