Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 106

— Трябва ми Мърсър, моля.

— Мистър Мърсър ли? — Дори Бетани се колебае за секунда. — Наистина ли, мистър Спорк? Сигурен ли сте?

— Да, Бетани. Боя се, че да.

Следва кратко прошумоляване по линията. Бетани току-що е превключила от обикновения телефон на хендсфри, за да освободи и двете си ръце за работа. Тя се справя еднакво добре и с двете и има пред себе си два компютъра, всеки настроен за употреба с една ръка и включен в комуникационната система на „Нобълуайт Крадъл“. С други думи, Бетани вече е в състояние да извършва три различни действия наведнъж. С една ръка набира съответния номер във връзка с молбата на Джо. С другата дискретно съобщава на старши партньорите факта, че Мърсър Крадъл влиза в играта и следва да очакват обичайното количество налудничави последици. Междувременно продължава разговора с Джо.

— Списъкът е пред мен, мистър Спорк. Има ли някакви проблеми от последните няколко дни, за който би трябвало да знам?

„Списъкът на Крадъл“ е знаменита шега в юридическите среди — лохнеското чудовище на бюрокрацията. Джона НобълУаит навремето го е представял като изнудваческите записки На Дядо Коледа, понеже Списъкът описва странностите на могъщите и знаменитите, и как най-добре да ги прикрият от света. Ако да те фалшифицират е допустимо за разглеждане в Шотландските съдилища, Неси често щеше да им е клиент. Джо казва на Бетани, че досието му е толкова вярно, колкото на него му е известно.

— Свързвам ви. Ще изисквате ли допълнителни услуги?

Което ще рече — дали ще трябва да ви плащаме гаранцията, или да се погрижим за ограничаване на щетите, или да ви уредим присъствие на игра на покер снощи?

— За момента не, благодаря — казва любезно Джо.

— Много добре — отвръща Бетани, не без доза задоволство. Джо никога не е прибягвал до no-outre услуги на „Нобълуайт Крадъл“ или поне не пряко, макар да подозира, че баща му може и да ги е използвал за него, докато е бил дете. Бетани винаги се радва, когато поверениците й са само свидетели, а не арестанти.

Във фоайето на, Уилтън’с“ съм — разнася се любезно гласът на Мърсър Крадъл, — а агнешките ми ребърца току-що пристигнаха и дори в момента изстиват до чаша с безупречна „Сасикая“. Тъй като спътничката ми за вечеря плисна върху мен нейния джин с тоник малко след рибното ястие, разполагаш с пълното ми внимание, стига да има мъртвец. Има мъртвец, нали? Понеже иначе…

— Аз съм, Мърсър — казва Джо.

— О — възкликва събеседникът му. И добавя: — Джо, дявол го взел, имаш ми мобилния телефон! — Сетне, умислено: — О, по дяволите. Какво е станало? Не казвай нищо на никого освен мен.

— Били е мъртъв, Мърсър. Току-що го открих.

— Били Френд?

— Да.

— Мъртъв, понеже се е подхлъзнал на сапунчето си или като полковник Мъстард в библиотеката с оловната тръба?

— Определено напомня второто.

— А ти, бедни глупчо, си стоиш там на местопроизшествието затънал до уши в лайна.

— Да.

— Бетани? Полицията?

— Идват натам, мистър Крадъл. Някой им се е обадил преди пет минути.

— Джо, ти си същински чвор. Ти ли им звънна?

Джо не знае. Може и така да е било.