Читать «Малкият Никола̀ тръгва пак на училище» онлайн - страница 8

— Ама това беше ужасно вкусно — обясних аз. — Имаше и сос и едно момче, което ни разсмиваше, и си сипах два пъти.

Мама впери очи в мен и каза, че отива да си разопакова куфара и да приготви вечерята.

На масата мама ми се стори много уморена от пътуването. И после донесе огромен шоколадов сладкиш.

— Погледни, Никола̀! — рече ми мама. — Погледни какъв хубав десерт купихме за теб!

— Чудно! — възкликнах. — Знаеш ли, на обяд също беше екстра. Сервираха ни страхотен крем карамел! Сипах си два пъти, както и от пюрето.

Тогава мама рече, че имала крайно тежък ден, че всички сме били изнервени и щяла да остави съдовете за другия ден и да се качи да си легне на мига.

— Болна ли е мама? — попитах татко, адски разтревожен.

Татко се засмя, потупа ме по бузата и ми каза:

— Няма страшно, момчето ми. Струва ми се, че си ял на обяд нещо, което не може да преглътне.

Мили и свежи спомени

Довечера имаме гостенин на вечеря. Вчера татко си дойде страшно доволен и каза на мама, че срещнал случайно на улицата своя стар приятел Леон Лабиер, дето не го бил виждал от сума ти години.

— Леон — обясни татко — е един приятел от детинство, ходехме в едно и също училище. Колко мили и свежи спомени ни свързват двамата! Поканих го на вечеря за утре.

Приятелят на татко трябваше да дойде в осем часа, ние обаче бяхме готови още в седем. Мама ме изми едно хубавичко, облече ми синьото костюмче и ме среса със сума ти брилянтин, че ако ли не, сламеното кичурче на тила ми стърчи. Татко пък ми даде сума ти съвети, каза ми, че трябва да съм много мирен, че не трябва да говоря на масата, без да ме питат, и че трябва да слушам внимателно неговия приятел Леон, който според татко е страхотен и много му е провървяло в живота, и това си личало още от училище, защото хора като него вече не се раждали, а после се позвъни на вратата.

Татко отиде да отвори и влезе един червендалест дебел господин.

— Леон! — извика татко.

— Стари друже! — извика господинът и после двамата взеха да се тупат по раменете, обаче изглеждаха доволни, не както когато татко се тупа с господин Бледюр, който ни е съсед и най обича да дразни татко.

След тупането татко се обърна и посочи мама, която точно излизаше от кухнята, усмихната до ушите.

— Това е жена ми, Леон. Скъпа, моят приятел Леон Лабиер.

Мама протегна ръка и господин Лабиер взе да я тръска и рече, че бил очарован. После татко ми направи знак да се приближа и каза:

— А това е Никола̀, моят син.

Господин Лабиер крайно се изненада, че ме вижда, ококори очи, подсвирна, после рече:

— Ами че той е голямо момче! Цял мъж! Ходиш ли на училище?

И на смях прекара ръка в косите ми, за да ме разроши. Видях, че това не се хареса дотам на мама, особено когато господин Лабиер заоглежда ръката си и попита:

— Какво му слагате на главата на това хлапе?

— Намираш ли, че прилича на мен? — попита татко набързо, преди мама да свари да отговори.

— Да — отвърна господин Лабиер, — одрал ти е кожата, само дето е с повече коса и с по-малък корем.

И господин Лабиер се изсмя гръмогласно.