Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 62

- Е, ето че пристигнахме. Най-голямата котешка тоалетна в света.

Чърч й хвърли поглед, който говореше, че съвсем не е впечатлен от остроумието й, и бавно пое към океана. Двамата тръгнаха заедно покрай водата. Беше спокойна нощ, вълните, разбиващи се в брега, бяха бавни и плитки, по-тихи от вятъра. От време на време Чърч се втурваше след някое раче, но винаги се връщаше и отново поемаше пред Ема, право към северните съзвездия. Ема тъкмо започваше да се чуди дали изобщо я води нанякъде, когато си даде сметка, че бяха завили зад скалите, които скриваха нейния и на Джулиън таен плаж, и че сега там имаше някой.

Тя забави крачка. Лунните лъчи огряваха пясъка и там, далеч от водата, седеше Джулиън. Ема тръгна към него, а пясъкът поглъщаше звука от стъпките й. Той не вдигаше глава.

Рядко й се удаваше възможност да го гледа, без той да знае. Усещането беше странно, дори мъничко смущаващо. Луната бе достатъчно ярка, та Ема да може да види цвета на тениската му (червена) и старите сини дънки, с които беше облечен. Краката му бяха боси, гривната му от морско стъкло сякаш грееше. Ема рядко си мечтаеше да може да рисува, ала в този миг й се прииска да може да го нарисува такъв - една-единствена съвършена линия, от ъгъла на свития му крак до извивката на гърба му, докато се привеждаше напред.

Спря едва на няколко крачки от него.

- Джулс?

Той най-сетне вдигна глава. Изобщо не изглеждаше изненадан.

- Това Чърч ли беше?

Ема се огледа наоколо. Отне й миг, докато открие котарака - кацнал на една скала, той ближеше лапата си.

- Върна се - отвърна тя и се настани до Джулс. - Нали се сещаш, да ни погостува.

- Видях те да се задаваш иззад скалите. - Той й се усмихна лекичко. - Мислех, че сънувам.

- Не можа да заспиш ли?

Той прокара опакото на ръката си пред очите си. Кокалчетата му бяха изцапани с боя.

- Би могло да се каже. - Той поклати глава. - Странни кошмари. Демони, елфи...

- Съвсем в реда на нещата за един ловец на сенки - изтъкна Ема. - Искам да кажа, звучи като най-обикновен вторник.

- Страшно насърчително, Ема. - Той се излегна на пясъка и косата му се разпиля в тъмен ореол около главата му.

- Такава съм аз, все гледам да помогна. - Ема се отпусна до него и зарея поглед към небето.

Светлината на Лос Анджелис стигаше чак до брега и звездите бяха бледи. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Особено усещане за покой обзе Ема, усещане, че е там, където трябва да бъде. Не се бе чувствала по този начин от деня, в който Джулиън и останалите бяха заминали за Англия.

- Мислех си за онова, което спомена по-рано - проговори той. - За всички задънени улици. За всички пъти, в които мислехме, че сме открили нещо, което ще ни помогне да разберем какво се е случило с родителите ти, а то се оказваше напразна надежда.