Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 61

- Но ти каза... - започна Ема.

- Промених си мнението, когато ги разгледах по-отблизо. Това не са защитни руни. А руни за призоваване. Някой използва енергията от умрелите тела, за да призовава.

- Да призовава какво? - попита Джулс.

Малкълм поклати глава.

- Да призовава нещо в този свят. Демон, ангел, нямам представа. Ще разгледам снимките отново, ще поразпитам дискретно в Спираловидния лабиринт.

- Е, ако е било призоваваща магия - каза Ема, - успяла ли е, или не?

- Магия като тази? Вярвай ми, ако беше успяла, щеше да го разбереш.

* * *

Ема се събуди от жаловито мяукане.

Отвори очи и откри един персийски котарак да седи на гърдите й. Син персиец, ако трябваше да бъде точна, много окръглен, с прилепнали уши и големи жълти очи.

Ема изписка и скочи на крака. Котаракът полетя във въздуха. През следващите няколко секунди се възцари хаос -Ема се препъна в нощното шкафче, животинчето виеше пронизително. Най-сетне тя успя да запали лампата и откри котарака да стои до вратата, с крайно самодоволен вид, сякаш светът му беше длъжник.

- Чърч - изстена Ема. - Сериозно? Няма ли къде другаде да отидеш?

По изражението на персиеца съвсем ясно пролича, че очевидно няма. Чърч бе котарак, който понякога принадлежеше на Института. Беше се появил на прага му преди четири години, оставен в кутия с бележка, адресирана до Ема.

„Моля те, погрижи се за котарака ми.

Брат Закарая"

Тогава Ема така и не бе разбрала защо един Мълчалив брат, дори и бивш Мълчалив брат, я моли да се погрижи за любимеца му. Обадила се бе на Клеъри, от която бе научила, че някога котаракът бе живял в Института в Ню Йорк, но в действителност принадлежал на брат Закарая и ако Ема и Джулиън искат, може да го задържат.

Името му било Чърч, добавила бе тя.

Чърч се бе оказал от онези котки, които не се задържат дълго на едно място. Непрекъснато се измъкваше през някой отворен прозорец и се запиляваше някъде в продължение на дни и дори седмици. В началото Ема се побъркваше от тревога всеки път когато котаракът изчезнеше, но той винаги се връщаше, с по-охранен и самодоволен вид отвсякога. Когато Ема навърши четиринайсет години, той започна да се прибира с подаръци за нея, закачени на каишката му: мидени черупки и късчета морско стъкло. Черупките Ема подреждаше на перваза си. Морското стъкло се бе превърнало в гривна за късмет на Джулиън.

Дотогава Ема вече бе разбрала, че подаръците са от Джем, само че нямаше как да се свърже с него, за да му благодари. Така че правеше всичко по силите си да се грижи възможно най-добре за Чърч. В преддверието винаги имаше храна и прясна вода за него. Радваха се да го видят, когато се прибереше, и не се тревожеха, когато го нямаше.

Чърч измяука и подраска по вратата. Ема бе свикнала с това - то означаваше, че иска да я последва. Въздъхвайки, тя навлече пуловер над клина и потничето си и си обу джапанки.

- Надявам се да си заслужава - подхвърли на Чърч, докато си вземаше стилито. - В противен случай ще си направя ракета за тенис от теб.

Без изобщо да се впечатли, Чърч я поведе по коридора, надолу по стълбите и през входната врата. Луната грееше ярко високо в небето и се отразяваше във водата на хоризонта. Лъчите й образуваха пътека, към която Ема се отправи недоумяващо, следвайки припкащия пред нея котарак. Когато стигнаха до магистралата, тя го взе на ръце и след като пресякоха, го пусна на пясъка.