Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 357

- Какво ли знам аз за семействата? Баща ми ме продаде на Дивия лов. Не познавам майка си. Имам три дузини братя, които до един биха искали да ме видят мъртъв. Марк, ти си всичко, което имам.

Кийрън...

- Обичам те. Ти си единственото на земята и под небето, което обичам.

Марк се вгледа в очите на Кийрън, сребърно и черно, и както винаги съзря в тях нощното небе. Почувства коварното присвиване в гърдите, онова, което му нашепваше, че облаците биха могли да бъдат неговият път. Че би могъл да остави всякакви човешки тревоги зад себе си: пари и покрив над главата, и правила, и закони. Би могъл да препуска в небето над ледници и през върховете на дървета в гори, които нито едно човешко същество не знаеше, че съществуват. Би могъл да спи в руините на градове, изгубени от векове. Подслонът му би могъл да бъде едно-единствено одеяло. Би могъл да лежи в прегръдките на Кийрън и да брои звездите.

Ала той винаги бе наричал звездите с имената на братята и сестрите си. В идеята за свобода имаше красота, но тя бе само една илюзия. Всяко човешко сърце бе оковано от любов.

Марк посегна към врата си и свали верижката с елфическата стрела. Улови ръката на Кийрън в своята и като я обърна с дланта нагоре, пусна медальона в нея.

- Повече няма да опъвам тетивата за Дивия лов - заяви той. - Задръж го и може би той ще ти напомня за мен.

Пръстите на Кийрън се свиха около върха на стрелата така, че кокалчетата му побеляха.

- Звездите ще угаснат, преди да те забравя, Марк Блекторн.

Марк го докосна леко по бузата. Очите на елфическия принц бяха широки и сухи. Ала Марк видя в тях една безбрежна пустош от самота. Хиляди мрачни нощи, прекарани в езда, без дом, в който да пристигне накрая.

- Не ти прощавам - каза той. - Но ти дойде да ни помогнеш. Не знам какво би станало, ако не го беше сторил. Така че, ако някога имаш нужда от мен, ако наистина се нуждаеш от мен, повикай ме и аз ще дойда.

Кийрън притвори очи.

- Марк...

Ала Марк вече се беше извърнал. Кийрън го гледаше как се отдалечава и макар че не помръдна и не каза нищо, на ръба на скалата Уиндспиър се изправи на задните си крака и изцвили, размахал копита към небето.

* * *

Прозорецът на Джулиън гледаше към пустинята. През последните пет години нищо не му пречеше да смени стаята си с тази на Марк, от която се разкриваше изглед към океана, ала това му се бе струвало, като да приеме, че Марк никога няма да се върне. Пък и неговата стая бе единствената, в която имаше място за сядане на прозореца, застлано с малко поизтъркани от времето възглавници. Двамата с Ема бяха прекарали часове наред тук, четейки и рисувайки, докато слънчевите лъчи позлатяваха косата й.

Именно там седеше той сега, открехнал прозореца, та вятърът да отнесе миризмите, с които като че ли все още бе пропит, дори и след като беше взел душ: кръв и мокри скали, морска вода и тъмна магия.

Всичко, рано или късно, свършва, помисли си той. Дори най-странната нощ в живота му. След като Анселм бе заловен, Клеъри го бе дръпнала настрани заедно с Ема, прегърнала ги бе и им бе напомнила, че винаги може да й се обадят. Знаеше, че по своя ненатрапчив начин тя се бе опитвала да му каже, да каже и на двамата, че могат да споделят товара си с нея.