Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 341

Ема поклати глава.

Устните на Малкълм потръпнаха в усмивка. Имаше нещо в тази усмивка, мимолетна, ала така пропита с бездънна омраза, което я вледени, както дори най-широкото му ухилване не бе успяло.

- Значи, нямаш никаква представа какво ще спести смъртта ти на твоя възлюбен Джулиън. Мисли си за това, докато животът напуска тялото ти. Би могло да се каже, че смъртта ще е милост за теб.

Между пръстите му запращяха виолетови пламъци и той запрати магията си по нея. Ема вдигна ръка, онази, върху която Джулиън бе нарисувал руната за издръжливост, онази, която пареше и болеше, и се молеше да я използва, откакто бе ударила черната книга.

Огънят се блъсна в ръката й. Тя го почувства като силен удар, нищо повече. Силата на руната за издръжливост пулсираше в тялото й и заедно с тази сила се надигна и нейната ярост.

Ярост заради това, че Малкълм бе убил родителите й, ярост заради годините, които беше пропиляла, търсейки техния убиец, докато той е бил пред нея. Ярост за всеки път, когато той се бе усмихвал на Джулиън или пък бе вдигал Тави на ръце, а сърцето му е било пълно с омраза. Ярост за още нещо, което семейство Блекторн бяха изгубили.

Тя грабна меча си, надигна се на колене и го заби в корема на Малкълм, а косата й се развяваше.

Този път нямаше черна книга, която да спре острието.

Ема почувства как то потъва, как разкъсва кожата и минава покрай костите. Видя върха му да се показва от гърба на Малкълм, бялото му сако беше подгизнало от кръв.

Тя скочи на крака и измъкна оръжието си. От Малкълм се откъсна гъргорещ звук. Кръв оплиска земята, потече по камъните, опръска ръцете на славата.

- Това е за родителите ми - каза Ема и с всичка сила блъсна тялото му в стъклената стена.

Почувства как ребрата му се строшиха, докато стъклото зад него се напукваше. През цепнатините потече вода и опръска лицето й, солена като сълзи.

- Ще ти кажа за парабатайското проклятие - изпъшка той. - Клейвът никога няма да допусне да научиш... забранено е. Убий ме и никога няма да разбереш...

С лявата си ръка Ема дръпна лоста.

Хвърли се зад стъклената врата, докато тя се отваряше и пороят нахлу вътре. Движеше се като живо същество... като ръка, изтъкана от вода, родена от морето. Тя заобиколи Малкълм и в продължение на един замръзнал миг Ема го видя да се съпротивлява немощно във въртопа на потопа, който се разля по пода, сграбчи го и го обгърна като мрежа, която не можеше да бъде разкъсана.

Вдигна го от земята и той изкрещя от ужас, а после океанът го отнесе, течението се дръпна назад, повличайки го със себе си. Стъклената врата се затвори.

Тишината, която се възцари след оттеглянето на водата, беше оглушителна. Изтощена, Ема се свлече до стъклената врата. През нея виждаше океана с цвета на нощното небе. Тялото на Малкълм бе като бледа звезда в мрака, носеща се сред водораслите, а после тъмен хищен нокът се изви нагоре, проряза вълните и го сграбчи за глезена. Едно рязко дръпване надолу и тялото на Малкълм се изгуби.