Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 330

- Значи, тя ти е дала амулета, с който да преминеш през защитния кръг. Колко жалко, че ти го похаби. Имаше ли план, или се втурна насам, обзета от паника?

Даяна не отговори. Лицето й бе изваяно от камък.

- Винаги трябва да имаш план - каза Малкълм. - Аз например кроя моя от години. А ето те теб сега, пословичната неочаквана спънка. Предполагам, не ми остава друго, освен да те убия, макар да не бях възнамерявал да го правя, а пък да те разкрия пред Клейва би било толкова забавно...

Нещо сребристо разцъфна в ръката на Даяна. Метателна звезда. Тя полетя към Малкълм; в един миг той беше на пътя й, а в следващия бе в другия край на пещерата. Звездата се удари в стената и падна на земята, където остана да блещука.

Малкълм издаде съскащ звук, като ядосана котка. От пръстите му хвръкнаха искри. Даяна бе вдигната във въздуха и запратена към стената, а после се свлече на пода, стиснала ръце до тялото си. Успя да седне, но когато понечи да се изправи, коленете й се подкосиха. Тя се задърпа, мъчейки се да се отскубне от невидимите въжета.

- Не можеш да помръднеш - отегчено каза Малкълм. -Парализирана си. Бих могъл да те убия на място, естествено, но, е, ами възнамерявам да направя забележителен номер, а всеки номер заслужава публика. - Той се усмихна неочаквано. - Предполагам, че не бива да забравям останалите си зрители, само че те не са особено жизнени.

Неочаквано пещерата се изпълни със светлина. Гъстите сенки зад масата се разсеяха и Ема видя, че помещението се простира далеч, далеч назад - имаше дълги редици с места, като скамейки в църква, грижливо подредени и запълнени с хора.

- Последователи - промълви Тай. Досега ги беше виждал единствено отдалеч, от прозореца на Института, помисли си Ема и се зачуди как ли му се струват отблизо. Странно бе да знае, че Малкълм бе предвождал всички тези хора, че бе упражнявал такава власт над тях, че те бяха готови да сторят всичко за него... Малкълм, когото винаги бяха смятали за смешноват, някой, който завързваше връзките на двете си обувки заедно.

Последователите седяха съвършено неподвижно, с ръце в скута, като дълги редици кукли. Ема разпозна Белинда и неколцина от онези, които бяха дошли да вземат Стърлинг. Главите им бяха наклонени на една страна - признак на интерес, помисли си Ема, докато не осъзна колко странен бе ъгълът и че не интересът им ги държеше като вкаменени. А това, че вратовете им бяха строшени.

Някой се раздвижи и сложи ръка върху рамото й. Кристина.

- Ема - прошепна тя. - Трябва да нападнем. Диего смята, че можем да обградим Малкълм, че достатъчно от нас бихме могли да го повалим...

Ема стоеше като парализирана. Искаше да се втурне напред, да нападне. Ала усещаше нещо дълбоко в ума си, настойчив глас, който й казваше да чака. Не беше страх. Не беше нейното колебание. Ако не знаеше, че е невъзможно, ако не мислеше, че това би означавало, че полудява, би решила, че е гласът на Джулиън.