Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 325

- Окей. - Знаеше, че би трябвало да каже „Така да бъде", ала възвишената реч на елфите вече не беше в него, не пулсираше в кръвта му. - Ще ти кажа защо реших да дойда с теб...

Думите му бяха прекъснати от бяло проблясване. Уиндспиър преодоля едно малко възвишение и препусна към тях, подчинявайки се на призива на своя господар. Изцвили, когато видя Марк, и отърка муцуна в рамото му.

Марк го погали по шията. Десетки пъти Уиндспиър ги бе носил на гърба си в Лова, десетки пъти двамата бяха яздили заедно, бяха се били заедно и докато Кийрън се мяташе на гърба на жребеца, спомените бяха като кукички, забили се под кожата на Марк.

Кийрън го погледна отвисоко, принц до мозъка на костите си, въпреки изцапаните с кръв дрехи. Очите му бяха полупритворени полумесеци от сребро и чернота.

- Е, кажи ми.

Марк усети как руната за пъргавост пари на гърба му, когато се метна зад Кийрън. Ръцете му се обвиха около кръста му, отпускайки се там, където винаги го бяха правили, върху колана му. Усети как Кийрън си пое рязко дъх.

Искаше му се да отпусне глава върху рамото му. Искаше му се да сложи длани върху тези на Кийрън и да сплете пръсти с неговите. Искаше му се да се почувства така, както се чувстваше, живеейки сред Дивия лов, че с Кийрън е в безопасност, че с Кийрън има някой, който никога няма да го напусне.

Ала съществуваха по-страшни неща от това, да те напуснат.

- Защото исках за последен път да пояздя заедно с теб, както някога - отвърна той и усети как Кийрън потръпна.

А после елфическото момче се приведе напред и Марк го чу да казва няколко думи на Уиндспиър на езика на феите. Конят препусна, а Марк вдигна ръка, за да докосне мястото, където Джулиън бе нарисувал руните. Почувствал бе прилив на паника, когато стилито бе докоснало кожата му, а после, за негова изненада, по тялото му се беше разляло спокойствие.

Може би райските руни наистина имаха място върху кожата му. Може би наистина бе роден за тях.

Държеше се здраво за Кийрън, докато Уиндспиър се издигаше в небето, порейки въздуха с копита, оставяйки Института далеч под тях.

***

Когато Ема и останалите пристигнаха, Марк и Кийрън вече бяха там. Излязоха от сенките в тръс, възседнали великолепен бял кон, при вида на който Ема си спомни колко пъти си бе мечтала да има кон като малка.

Тойотата спря. По небето нямаше облаци и лунната светлина бе остра и сребърна като нож. Обгърнати от нея, Марк и Кийрън изглеждаха като ярко очертани силуети на елфически рицари. Никой от тях не приличаше на човек.

Поляната, която се разстилаше пред скалата, изглеждаше измамливо спокойна под лунните лъчи, морската трева и храстите шумоляха тихичко. Гранитният хълм се издигаше над тях и тъмната дупка в стената сякаш ги мамеше да се приближат.