Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 324

- Доведох своя жребец със себе си. - Кийрън говореше на Марк, ала всички останали ги слушаха. - Жребците на Дивия лов могат да летят. Никакви пътища не забавят нашето пътуване. Ще препусна напред и ще се опитам да задържа онова, което се случва на средоточието, докато вие пристигнете.

- Аз ще отида с него - рязко заяви Марк.

Всички го погледнаха изненадано.

- Ъъъ - каза Ема. - Не можеш да го намушкаш, докато отивате натам, Марк. Възможно е да имаме нужда от него.

- Колкото и примамливо да звучи, не възнамерявах да го направя - отвърна Марк. - Двама воини са по-добре от един.

- Правилно. - Кристина мушна двата ножа пеперуда в колана си. Ема вече беше закачила и последната от серафимските си ками.

Джулиън усети как познатият студ на битката се разлива по вените му.

- Да вървим.

Докато слизаха по стълбите, Джулиън се оказа до Кийрън. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Кийрън сякаш беше въплъщение на странност, необуздана магия, убийствената забрава на Лова. Джулиън не можеше да си представи какво бе открил Марк в него, което да обича.

- Брат ти грешеше за теб - каза Кийрън, докато отиваха към преддверието.

Джулиън се огледа, ала никой от останалите като че ли не ги слушаше. Ема беше до Кристина, близнаците бяха заедно, а Дру говореше срамежливо с Диего.

- Какво имаш предвид? - попита той предпазливо. В миналото се бе научил да внимава с елфите, с капаните, които те поставяха със своите думи и с лъжливи намеци.

- Каза, че си нежен - отвърна Кийрън. - Най-нежният човек, когото познавал. - Той се усмихна; в лицето му имаше студена красота, като кристалната повърхност на скреж. Ти не си нежен. Имаш безмилостно сърце.

В продължение на няколко дълги мига Джулиън не каза нищо, заслушан в звука на крачките им по стълбището. Когато стигнаха до последното стъпало, се обърна.

- Никога не го забравяй - заяви и пое напред.

* * *

Защото съм ловец на сенки.

Марк стоеше до Кийрън на поляната, която отвеждаше до скалите, а после и до морето. Институтът се възправяше зад тях, потънал в мрак, но поне оттук дупката на покрива не се виждаше.

Кийрън пъхна пръсти в устата си и изсвири, звук, който бе болезнено познат на Марк. Видът на Кийрън все още бе достатъчен, за да накара сърцето му да се свие от болка - от стойката му и как всяка линия на тялото му издаваше благородното му потекло до това, как косата му беше станала прекалено дълга, откакто Марк го нямаше, за да я подстриже, така че синьо-черните кичури му влизаха в очите и докосваха дългите му ресници. Марк си спомни колко омагьосан бе от извивката и движенията на миглите му. Спомни си допира им до кожата си.

- Защо? - попита Кийрън. Беше застанал леко извърнат от Марк, скован, сякаш очакваше да го зашлевят. - Защо реши да дойдеш с мен?

- Защото някой трябва да те държи под око. Някога можех да ти имам доверие, но не и сега.

- Това не е вярно. Познавам те, Марк. Знам, когато ме лъжеш.

Марк рязко се обърна към него. Даде си сметка, че винаги се бе страхувал мъничко от Кийрън: от могъществото на ранга му, от непоклатимата му увереност в самия себе си. Сега този страх бе изчезнал и той не бе сигурен дали беше заради руната за смелост на рамото му, или защото вече не се нуждаеше отчаяно Кийрън да живее. Желаеше ли го, обичаше ли го... това бяха различни въпроси. Ала той можеше да оцелее и в двата случая. Беше ловец на сенки.