Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 326

- Убихме много мантиди. - Марк срещна погледа на Ема. -Разчистихме пътя.

Кийрън седеше върху коня със свирепо изражение, лицето му бе полускрито от тъмната му коса. Марк бе сложил ръце върху колана му, за да се успокои. Внезапно, сякаш осъзнал какво прави, той го пусна и скочи на земята.

- Най-добре да влизаме - каза той и вдигна глава към Кийрън. - Ти и Уиндспиър останете на пост.

- Но аз... - започна Кийрън.

- Това засяга само семейство Блекторн - отсече Марк с нетърпящ възражение глас. Кийрън погледна към Кристина и Диего и отвори уста, сякаш за да се възпротиви, но после се отказа.

- Всички да си проверят оръжията - нареди Джулиън. -След това влизаме.

Всички, включително и Диего, послушно провериха коланите и бойното си облекло. Тай извади още една серафимска кама от багажника на колата. Марк прегледа бойното облекло на Дру и й напомни да стои назад и да не се отдалечава от тях.

Ема разкопча предпазителя около ръката си и като нави ръкав, я протегна към Джулиън. Той погледна първо голата кожа пред себе си, а после вдигна очи към лицето й и кимна.

-Коя?

- За издръжливост - отвърна Ема. Вече имаше руни за смелост и точност, и изцеление. Ангелът никога не бе дал на нефилимите руни за емоционална болка - нямаше руни, които да заличат скръбта или да излекуват разбито сърце.

От мисълта, че смъртта на родителите й бе просто един провалил се експеримент, безсмислена загуба, я болеше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. През всички тези години бе вярвала, че зад смъртта им се крие някаква причина, ала такава нямаше. Те просто се бяха оказали единствените налични ловци на сенки.

Джулиън улови нежно ръката й и тя почувства познатия и добре дошъл натиск на стилито върху кожата си. Докато Знакът приемаше очертания, той сякаш се вля във вените й, като струя хладна вода.

Издръжливост. Трябваше да издържи това знание, да се пребори с него, да се бие въпреки него. „Направи го заради Тави - помисли си тя. - Заради Джулиън. Заради всички тях." И може би накрая щеше да си отмъсти.

Джулиън отпусна ръка, очите му се бяха разширили. Знакът грееше върху кожата й, пропит със светлина, каквато Ема не бе виждала досега, сякаш краищата му горяха. Тя побърза да свали ръкава си, защото не искаше никой друг да забележи.

На ръба на скалата белият кон на Кийрън се изправи на задни крака, очертан от лунните лъчи. Морските вълни се разбиваха с тътен в далечината. Ема се обърна и пое към входа в скалата.

31

В Древен Рим така са се наричали най-високопоставените центурип ни (членове на командния състав на римската армия). - Б. пр.

25. Гроб край морски вълни

Ема и Джулиън първи пристъпиха в пещерата, Марк беше последен. Както и преди, в началото тунелът беше тесен, подът му - осеян с остри камъчета. Сега те бяха разпилени, много от тях бяха изритани настрани. Дори и в сумрака (не смееше да извади магическата си светлина] Ема виждаше къде в мъха, растящ по стените, се бяха впивали човешки пръсти.

- Оттук са минали хора - тихо каза тя. - Много хора.

- Последователите? - предположи Джулиън също така тихо.