Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 30

- Нищо не са признали - отвърна Даяна. - Казаха, че те ще се заемат. Че не бива да се намесваме и че нареждането идва директно от Съвета.

- А телата? - не отстъпваше Ема. - Стопили ли са се, когато са се опитали да ги преместят, като тези на родителите ми?

- Ема! - Даяна се изправи на крака. Косата й бе прекрасен тъмен облак, обграждащ лицето й. - Вече не се занимаваме с онова, което се случва с феите. Ето какво означава Студеният мир. Не става дума за препоръка от страна на Клейва да не го правим, а за категорична забрана да се месим в работите на феите. Забъркаш ли се, може да има последствия не само за теб, но и за Джулиън.

Ема имаше чувството, че Даяна бе взела едно от тежките преспапиета на бюрото и я бе ударила в гърдите с него.

- Джулиън?

- Какво прави той всяка година? На годишнината от сключването на Студения мир?

Ема се замисли за Джулиън, седнал тук, в този кабинет. Година след година, откакто бе станал на дванайсет, с ожулени лакти и скъсани дънки, той сядаше търпеливо с писалка и мастило и пишеше писмо на Клейва, молейки ги да позволят сестра му Хелън да се върне от остров Врангел.

Остров Врангел беше седалището на всички магически бариери на земята, издигнати преди хиляда години, за да защитят света от някои демони. Освен това бе микроскопична ледена пустиня, хиляди мили навътре в Арктическо море. Хелън бе изпратена там, когато бе обявен Студеният мир под претекст, че ще изучава магическите бариери, ала всички знаеха, че това всъщност бе изгнание.

Оттогава й бяха позволили да направи няколко пътувания, включително и едно до Идрис, където се бе оженила за Ейлийн Пенхалоу, дъщерята на консула. Ала дори влиятелна връзка като тази не бе могла да я освободи. Така че Джулиън всяка година пишеше своето писмо. И всяка година му отказваха.

Когато Даяна проговори отново, гласът й беше омекнал.

- Всяка година Клейвът отказва от страх, че Хелън е вярна на феите. Как би изглеждало, ако си помислят, че разследваме убийства на феи против тяхната воля? Как ще се отрази това на вероятността да я пуснат?

- Джулиън би искал... - започна Ема.

- Джулиън би си отрязал ръката, ако го помолиш. Това не означава, че трябва да го направиш. - Даяна разтърка слепоочията си, сякаш я боляха. - Отмъщението не е семейство, Ема. Отмъщението е студен другар, с когото да делиш възглавницата си. - Тя свали ръка и се приближи до прозореца, поглеждайки през рамо към Ема. - Знаеш ли защо приех тази работа тук, в Института? И не ми излизай с някой от твоите саркастични отговори.

Ема сведе очи към пода, който се състоеше от редуващи се сини и бели плочки; върху белите плочки имаше рисунки: роза, замък, църковна камбанария, ангелско крило, ято птици, всяка - различна от останалите.

- Защото беше там, в Аликанте, по време на Тъмната война - отвърна Ема задавено. - Беше там, когато Джулиън бе принуден да... да възпре баща си. Видя ни да се бием и реши, че сме смели, и поиска да помогнеш. Това е, което казваш винаги.

- Когато бях по-малка, имах някого, който ми помогна да стана онази, която съм наистина - започна Даяна и Ема наостри уши. Даяна много рядко говореше за живота си. Семейство Рейбърн бе прословут и стар нефилимски род, ала Даяна бе последната от него. Тя никога не споменаваше нито детството, нито семейството си. Сякаш животът й бе започнал, когато бе поела магазина за оръжия на баща си в Аликанте. -Исках да ти помогна да станеш онази, която си наистина.