Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 17

Когато видя телата, той започна да ги обикаля, разчитайки кратката битка в следите.

Един срещу четирима.

Първите трима бяха умрели почти мигновено, а това говореше за скорост. Четвъртият бе притичал край самотния воин. Високият мъж последва следата и кимна.

Ето. Тук беше мистерията. Самотният воин не е бил сам — имал е спътник, който не е участвал в битката. Стъпките бяха малки въпреки широката крачка. Жена?

Да, жена. Висока жена.

Той се обърна към телата.

— Добра работа — каза той с глас, приглушен от маската. — Зверски добра.

Един срещу четирима. Не бяха много онези, които можеха да оцелеят при подобни обстоятелства, а този човек не само бе оцелял, но и беше спечелил с лекота.

Рингар? Той беше светкавичен убиец с удивителни рефлекси. Но пък рядко разчиташе на рани във врата, като по-често избираше долната част на корема: изкормващи удари.

Аргонин? Не, той беше мъртъв. Странно как човек може да забрави подобно нещо.

Кой тогава? Някой непознат? Не. В свят, където умението с оръжията решаваше всичко, непознатите с такива невероятни способности бяха малцина.

Отново огледа следите, представяйки си битката, и накрая видя неясния отпечатък в средата. Воинът бе скочил, за да се завърти във въздуха като в танц, преди да нанесе смъртоносния удар.

Тенака Хан!

Осъзнаването го удари като кинжал в сърцето. Очите му проблеснаха странно и дишането му се накъса.

От всички на този свят, които мразеше, Тенака заслужено заемаше първото място.

Но дали всъщност? Той се отпусна и се отнесе в спомени, мислите му проследяваха пътеките на паметта, все едно посипваха сол върху възпалена рана.

— Трябваше да те убия още тогава — каза накрая. — И нищо от това нямаше да ми се случи.

Представи си как Тенака умира, а кръвта му попива в снега. Картината не му достави удоволствие, но въпреки това копнееше да я претвори наяве.

— Ще те накарам да си платиш.

И мъжът пое на юг.

* * *

Тенака и Реня напреднаха значително през втория ден — без да видят никого, нямаше дори следи. Вятърът бе притихнал и чистият въздух носеше обещание за пролет. Тенака мълча през по-голямата част от деня и момичето не се опитваше да го заговаря.

Някъде по здрач, докато се спускаха по стръмен склон, Реня се подхлъзна и залитна напред. Претърколи се до подножието и удари главата си в един дебел корен. Тенака дотича до нея и рязко свали качулката ѝ, за да види резката на слепоочието ѝ. Тя ококори очи.

— Не ме докосвай — изкрещя и се опита да издере ръцете му.

Тенака се отдръпна и върна памучната качулка на мястото ѝ.

— Не обичам да ме пипат — оправда се тя.

— Тогава няма да те пипам — отвърна той. — Но трябва да превържеш раната.

Реня се опита да стане, но светът се завъртя около нея и тя падна в снега. Тенака не направи опит да ѝ помогне. Огледа се за подходящо място за лагер и се насочи към един естествен заслон от дървета. Клоните им бяха надвиснали и щяха да ги предпазят от снега, ако завалеше. По пътя Тенака събра сухи съчки. Реня го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и отново се опита да се изправи. Но внезапно ѝ призля и започна да трепери силно. Главата я заболя — ритмична пулсация, която пращаше вълни на гадене през цялото ѝ тяло. Опита се да лази.