Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 16

— Кой казва, че е така? — попита той.

— Ти не си живял сред дренайците. Мъже като Аулин са преследвани като престъпници; фермери биват избивани, защото не са успели да достигнат абсурдно висока реколта; арените са претъпкани с виещи тълпи, които се смеят, докато животни разкъсват жени и деца. Това е отвратително! Всичко е отвратително.

— Но ще отмине — каза Тенака нежно. — А сега е време за сън. — Той ѝ подаде ръка, но тя се отдръпна и тъмните ѝ очи внезапно се изпълниха със страх. — Няма да те нараня, но трябва да оставим огъня да изгасне. Ще споделяме топлина, нищо повече. Повярвай ми.

— Мога да спя и сама — каза тя.

— Добре.

Той извади одеялото и ѝ го подаде, после се уви в наметалото си, облегна глава на камъка и затвори очи. Реня се просна на студената земя и положи глава върху ръката си.

Когато огънят угасна, нощта стана още по-студена и започна да сковава крайниците ѝ. Тя се събуди, разтърсвана от тръпки, и се надигна, опитвайки се да втрие топлина в безчувствените си крака.

Тенака отвори очи и протегна ръка.

— Ела — каза той.

Реня отиде до него и той разтвори наметалото си, за да я увие. Придърпа я към гърдите си, после се покри с одеялото. Тя се сви в прегръдката му, все така разтреперана.

— К-к-кажи ми з-з-за г-глинените д-д-диаманти — каза Реня.

Тенака се усмихна.

— Мъдрецът се казваше Киас. Той твърдеше, че твърде много хора минават през живота си, без да спрат да се насладят на онова, което имат, и разказа за мъж, получил глинена делва от приятел. Приятелят казал: „Разгледай я, когато имаш време.“ Но това била най-обикновена глинена делва и мъжът я оставил настрана, за да продължи с живота си, използвайки времето си, за да трупа богатства. Един ден, когато остарял, той взел делвата и я отворил. Вътре имало огромен диамант.

— Не разбирам.

— Киас твърдеше, че животът е като тази глинена делва. Ако не го разгледаме внимателно и не го разберем, не можем да му се насладим.

— Понякога разбирането открадва радостта — прошепна Реня.

Той не отговори, а насочи поглед към нощното небе и далечните звезди. Момичето потъна в сън без сънища и главата ѝ се килна напред, размествайки вълнената качулка, която покриваше късо подстриганата ѝ коса. Тенака се пресегна, за да я вдигне отново, но се спря, когато дланта му докосна главата ѝ. Косата не беше късо подстригана — тя бе пораснала до предела си. Защото това не бе коса, а тъмна козина, мека и деликатна. Той внимателно придърпа качулката и затвори очи.

Момичето беше съчетана, наполовина човек, наполовина животно.

Нищо чудно, че не я беше грижа за живота.

Дали в глината имаше диаманти за такива като нея? Той не знаеше отговора.

3.

При казармите на Дракона един мъж си проправи път сред стената от храсти пред площада. Той беше едър, с широки рамене, стройни бедра и дълги крака, носеше черни дрехи и абаносова тояга с железен връх. Лицето му под качулката беше скрито от маска от черна кожа. Движеше се с леката и плавна походка на атлет, ала въпреки това бе предпазлив и очите му пробягваха сред храстите и сенчестите дървета.